Покрай клипчетата на Вили за малките котенца се сетих за една семейна история – смешна и поучителна. 
Случи се през 2002 година. В работата идваше на преглед един от ветеринарните доктори на зоопарка в София. Пролетта на същата година прочетох във вестниците, че са се родили 3 тигърчета, но не ги показват още на публиката. Заговорихме се с д-р Х. Той ми разказа интересни неща за тях и майката, и от дума на дума стигнах до там, че го попитах – възможно ли е да покаже малките тигърчета на синовете ми. Д-р Х любезно ни покани. Уговорихме се и цялото семейство в уреченият час беше в зоопарка готово да види нещо, което не всеки може да види. Синовете ми по това време са на 12 и на 9 години и слушаха много внимателно първо разказа на доктора, а после инструкциите за поведение. Да разкажа и аз за тях.
Спомняте ли си тигърчето Мърдок, осиновено от БТВ? То е едно от онези три, родени тогава. Но няколко дни след раждането, докато майката ги пренасяла стиснала ги нежно със зъбите, наранила вратлето му. Отделили го от нея и го лекували, но след това тя отказала да го приеме. Други се погрижиха за него, а ние отивахме да видим братчетата на Мърдок около месец след раждането им. Слушаме разказа с любопитство, докато вървим към клетките на тигрите. Когато застанахме пред тях дойде ред и на инструкциите.
Значи, външната клетка е за посетителите. До нея има съседна, вътрешна клетка и малка стая, от която влизат хората, които се грижат за животните. Ние щяхме да влезем в нея. Малките котенца са във вътрешната клетка, а майка им се разхожда между двете. Д-р Х три пъти повтаря основното правило – “Влизате и заставате до бялата линия, която ще видите. Застанете пред нея и не я пресичайте!” Повтаряше човека, а ние кимахме с разбиране – правила, трябва да се спазват. Но ще видим малчуганите. Убедихме го, че сме разбрали инструкциите и той ни отваря вратата.
Бялата линия, разбира се, се вижда отдалеч – широка около 20 см, по дължината на цялото предно помещение – няма начин да я пропуснеш. Стаичката е с размери около 2 на 3 метра и отделена със здрава решетка от клетката. Пристъпваме плахо и заставаме до линията чинно. Обаче мама тигърка сгушила мъничетата и те не се виждат. Д-р Х ни казва, че трябва да почакаме – след малко тя ще се отдръпне и ще ги видим. И наистина, тя се отдръпна достатъчно, за да ги видим.
Пред открилата се гледка на малките сладки котенца, аз и малкият ми син, когото държа за ръка, изпадаме в умиление. С широко усмихнати лица и грейнали очи, забравили за всичко останало, правим крачка напред и пресичаме бялата линия – да ги видим отблизо, да им се порадваме. 
Една крачка и… се озовах в джунглата. Не се шегувам. Чух оглушителен рев на тигър, миризмата му ме удари през лицето. Гледах в очите изправен в цял ръст, на задните си крака, жив тигър на около метър, метър и половина. Мозъкът ми забрави за решетката и аз се озовах в джунглата сама срещу тигъра. Страх и пълна парализа на тялото – замръзнах. Единствената ми мисъл беше – “Край, с мен е свършено.”
Всичко, от прекрачването до издърпването ни обратно, е продължило около 5 секунди, които на мен ми се сториха вечност. Осъзнах, че не държа детето. Бяха го издърпали първо него. Погледнах го и се уверих, че му няма нищо. Само гледаше ококорено и с огромен респект тигъра. Казват, че и аз съм изглеждала по същия начин. И разбира се, ние най-приказливите, бяхме загубили способността си да говорим. И лицата ни били белички като тебешир. И не можехме да вървим сами – водиха ни. Останалите се смееха на случката и оживено обсъждаха неразумната ни постъпка.
Сега ми е смешно, но тогава не. Дори и след като излезнахме от помещенията на чист въздух, кръвта продължаваше да се движи с бясна скорост в мен, страхът бавно се оттичаше, а аз полагах усилия да престана да си спомням надвесената над мен котка. Детето се съвзе много по-бързо от мен. Е, до преди това искаше да става ветеринар на тигри и лъвове. След това реши да лекува птици и малки животинки. Сега пък изобщо не иска да става ветеринар. 
Докато описвах тази история той намина покрай мен. Казах му за какво пиша. Разсмя се, пошегува се и изрева застрашително като тигър. Не знам дали е нормално или не, но той помни случката от забавната ú страна, а страхът е забравил. Аз обаче го помня. Не се забравя лесно срещата очи в очи с тигър…
Та така. 
По принцип не е лошо да се спазват правилата. Но пък, ако ги бяхме спазили, нямаше да изживеем това приключение.
П.П. Бялата линия е границата, след която тигърът те смята за заплаха и напада. Особено, ако е майка защитаваща малките си.
