За хорото и прозрението

Тук съм и ме няма. Наминавам за малко, за да споделя някои мисли. Още снощи след танците ме споходиха, но се удържах заради обещанието си да не сядам на компа. Те обаче напираха и ето ме.
От дни (до снощи) предимно две състояния на духа ме обземаха. Едното е отчаяние. Чета, чета, уча, уча и усещам, че наливам в главата. Влиза ама, сякаш пълня кофа, а в нея… каша. Бръквам и изваждам не това, което ми трябва и ме обзема униние, отчаяние. „Дали не сбърках? Какво правя? Ще се проваля – надцених се.“
Но продължавам да чета, уча, наливам, щото съм упорита като магаре. А после идва момент, когато чувствам главата си абсолютно празна, съвсем празна. И тогава изпадам в паника. “ Край! Откажи се! Не е въпроса, че ще те скъсат, че ще се провалиш, а проблемът е, че сбърка. Признай си, смири  се и се свий в дупката.“
И така двете състояния се редуваха. Ако не бяха танците, на които ходя два пъти седмично, мисля, че щях съвсем да лудна. Или да се откажа. Но отивах там, забравях за всичко и се про/ечиствах. Връщах се и не продължавах с четенето, но на другия ден се захващах пак, сякаш заредена с енергия, а  душевните ми състоянията отново се редуваха. Инат и упорита като магаре. Снощи обаче, имах прозрение. Толкова съм задръстена от учене и затворена в страховете си, че бях забравила нещо много важно…
Джангурица – това е едно македонско хоро – трудно, технично, но каращо сърцето да бие силно и от самото изиграване, и от ритъма, и от емоцията му. И каква е връзката на хорото с изпитите ще питате? Ми, то прозрението винаги си намира пътища. Този път избра хоро.
Месец юли започваме да учим хорото. Коцето ни показва бавно и старателно стъпките една след друга и ние също бавно и старателно повтаряме. Пуска музиката и… мазало. Нито един не играе хорото. Ужас! За първи път никой, ама никой, не успява да го схване от раз, дори част от него, нищичко! След три изигравания на стъпките Коцето ни спира. Продължаваме с 2-3 стари хора и отново чуваме гласа му – „Джангурица“ – и пак мазало, и пак ни спира, и пак 2-3 стари хора и пак Джангурица. На четвъртия опит около десетина влезнахме в ритъма на хорото, тук-таме влизахме. На следващата репетиция си мисля, че ще е по-лесно, ама не. Същото мазало и същите повторения, докато горе-долу започнем да схващаме нещичко.  Но Коцето и Милена са упорити – повтарят и ни карат да повтаряме до безкрайност стъпки, движения, поредица от стъпки за свързване на частите, и пак, и пак, и пак. Не усетихме кога го научихме – какво пък поредното хоро.
Оттогава нямаме репетиция без да сме го играли и до снощи някак бях забравила мъките на научаването му.  Вчера Милена пусна китка от песни за него, около 7-8 минути. На третата минута попита искаме ли още и ние изкрещяхме дружно „Да!“, а аз добавих „Даже и ще пеем!“. И играхме, и пяхме, и викахме „И-ху, и-ха.“ Някои от нас се отказваха, но една група от 15 човека остана докрай. И докато гледах как играем сърцато, вдъхновено и точно си спомних първото изиграване – мазалото. Как стигнахме от онзи момент до този? Ми с работа ма, Марианке. Без да мислиш, философстваш и да се вживяваш – само работиш. Бачкане му е майката – останалото само ще дойде, като резултат от работата ти. Ако е качествена – ше стане, нема как да не стане. Ако не е качествена – нема да стане и пак ше требе да работиш. Бачкане му е майката!
Божеееееее Яко съм се задръстила щом толкова елементарни житейски истини ми идват като прозрение от едно хоро.
Айде, оставям ви с него. Може пък и на някой друг да му дойде некакво прозрение, докато го гледа и слуша.

П.П. Вероятно ще ме скъсат на нещо или няколко, но вече няма отчаяние или паника. Пак ще опитвам, и пак, докато стане. Ако го мога и наистина го искам – ще стане! Ако не – съдба, явно съм сбъркала. На 9-ти ноември вечерта ще имам някои начални отговори на въпросите си и ще намина да ги споделя с чаша червено вино. Ще пия или за първата си малка победа, или за първата си загуба. Какво пък толкова – човек се учи най-вече от загубите, не от победите. И се учи докато е жив!

Джангурица

П.П.2 Някой слънчев ден с Жени ще ви покажем стъпките на това хоро. Не е толкова трудно – вервайте ми.