Мина време и искам да споделя някои свои мисли относно тези първи дни в университета и знанията, които получих (макар и малко засега).
Когато ме питаха защо искам да уча казвах, че основния ми мотив е да получа реални научни знания и опит в тази професия, за да може да я практикувам (лично и професионално). Вероятно няма да се учудите, че почти всички, с които споделях, клатеха глава скептично и снизходително, казвайки с категоричност, че няма да ги намеря там. Вярата ми обаче не ме напускаше. Затова отидох с огромен ентусиазъм и нетърпение. Спомням си как на 31 август след като се настаних и намерих нет и си побъбрих с приятели се появи това нетърпение вече да е утре и да съм в залата. 
Дойде утрето. От разкази на други студенти (в по-големи курсове) узнах, че сме имали късмет първата лекция през първия ден да бъдем при интересен и много добър преподавател. Макар, че през целия ден говореше неща, дето почти всички си ги знаехме, пак беше интересно – освен, че диктуваше важните моменти от лекцията задаваше ни въпроси, дискутирахме, смяхме се. Накратко – харесахме доц. Мавродиев. 
И очаквахме на другия ден да стане по-интересно. Стана – е, не чак толкова (все пак си е „Увод в психологията“ 
), но дотолкова, че ни вдъхнови. Още една дисциплина през този семестър я водеше той и още ни очакват през обучението ни.
Следваше доц. Асенова и „Физиологична психология“. На колегите им се запали главата от анатомията и физиологията на нервната система, а аз с всяка изречена дума осъзнавах (с удоволствие ), че си припомням неща учени (с досада, разбира се 
) преди 25 години. И ми беше интересно, с много малки изключения. А самата преподавателка е невероятно сладкодумна, интелигентна и с качества на педагог – не е лесно подобна материя да се преподава интригуващо. Но тя го постигна – въпреки смръщените физиономии на колегите и те се забавляваха и им беше интересно на нейните лекции.
Разбира се, след двама невероятни преподаватели следва хъммм „труден“ такъв – за равновесие. Когнитивната психология (познавателна) е основополагаща при обучението ни – тя формулира основните психически явления. В нея има понятия, термини, постановки, установки, теории, течения и какво ли още не. Самият преподавател е интелигентен и с дългогодишен опит, но преподаваше някак суховато, скучно и примерите, които даваше понякога не бяха изцяло съобразени със съвременните обстоятелства. Всички колеги бяха категорични, че нищо не научават, че направо заспиват в часовете му, че не им е интересно и прочие. А после разпитахме за него и относително негативното отношение се затвърди. Така, обаче…
Отначало и аз се включвах в тези разговори с почти същото мнение. Но колкото повече говореше професора, толкова повече ми ставаше интересно. С всяко ново формулиране, обяснение и изреждане на понятията и феномените в психологията осъзнавах, че всъщност приковава вниманието ми и… подрежда една камара информация в главата ми, събирана в продължение на целия ми живот. Ще се опитам да обясня по-точно. Щото като написах това на Рали тя милата, се сепна и искаше да дойде да ме прибира от Благоевград, по нощите.
Винаги съм била открита и с умения да разбирам хората около мен. Още от малка имах усет, талант да виждам качествата на хората – и силните, и слабите им, и добрите, и лошите им. Като бях млада е имало моменти даже, когато съм използвала тези умения нагло, като оръжие. После срещнах един страхотен психоаналитик – д-р Владимир Бостанджиев, и открих не само интереса си към психологията, но и качествата да я изпозвам в живота си правилно. Той самия спомогна да науча и преоткрия много неща за себе си, да погледна по друг начин на света и хората около мен, да усъвършенствам или придобия умения за автопсихоанализа и психоанализа. Ех, ако бях приела предложението му за работа тогава – досега отдавна да бях психолог с вече 10 годишен стаж. Но не би – съдба.
Но пък оттогава не съм спирала да чета книги и статии, да гледам филми, да разговарям с хора, които имат повече опит и знания в тази област. И разбира се, да практикувам в личен план, в живота ми – използвах себе си за опитно зайче, научих невероятно много отглеждайки и възпитавайки синовете ми, търсех най-добрия начин за общуване с близки и приятели. И се оказа, че в мен се е натрупало знание придобито от практиката, от опита ми, което е имало нужда да бъде подредено, обяснено, формулирано от професионалисти. Трябвало е да се облече в научни термини. Звучи странно – защо ще искам да го изказвам със засукани думички, ако мога да го обясня с простички? Не е само до сложния изказ – науката свързва знанията в мен, слага ги на точното им място и ми дава насоки как да ги използвам и по-добре да ги предавам на другите – това е най-важно.
От опит знаех, че има хора около мен, близки мои, които не искаха да чуят друга гледна точка при решаването на много важни проблеми от живота. Извода, който си направих е, че има много начини, за да достигна до тях, но аз не бях намерила точния. А знаех, че има – винаги има повече от един начин, за да направиш нещо. Просто аз знаех малко и исках още. И вярвам, че там, в университета ще науча за тях – започвайки с подреждане на информацията в мен, минавайки през обяснението/формулирането ú и най-вече научавайки нова. До 1 септември вярвах интуитивно, че ще се случи това, а сега вече ЗНАМ. И то започна с професора, който беше скучен на другите, а мен изпълваше с възторг.
Усещане, възприятие, представа, въображение, мислене, памет, емоции, чувства, логика - те са основата на психиката и психологията. Колкото по-добре ги познаваме и използваме в живота, толкова по-добре ще се адаптираме. Пак запях за адаптацията. Знам, вече два пъти писах за нея, но в коментари. Иска ми се да е и в пост, затова ще го потретя.
Нужно е понякога да се вглеждаме в себе си. Не за да правим някакви открития или да се анализираме преднамерено, а за да се познаваме. Когато ние самите се познаваме добре е по-лесно да опознаваме и света около нас. А когато познанието за нас и света около нас расте, ние ставаме по-адаптивни. Адаптацията е най-сигурния начин да си осигуриш психично здраве. Колкото по-добре и бързо се адаптираш (справяш с проблемите), толкова по-здрав си психически. Разбира се, не натрапвам на никого тези истини. Те са за онези, които съзнателно искат това. И работят за неговото осъществяване – нещата не трябва да се случват сами, трябва ние да ги случваме.
Лелееее Колко много написах. Простете, ако съм досадила. Свършвам. В края на написаното от мен искам да се върна с една своя мисъл към началото. Повечето приятели бяха убедени, че научните знания, които ще получа в университета, няма да помогнат на целите ми. Гледайки колегите ми обаче, осъзнах, че имам едно предимство пред повечето от тях. Аз вече имам знания и личен опит в психологията и сега само надграждам над тях. И смятам, че именно това няма да ме превърне в онези психолози, които звучат прекалено аналитично, и покровителствено, и снизходително към другите. Мисля, че ще се получи така, защото се оформям като професионален психолог в този ред, по който получавам знанията – първо опита, а после науката. Новите знания просто се сливат със старите и аз вървя напред. Надявам се да дойде моментът, когато ще стана добър и помагащ психолог, а не философстващ и високомерен!
Край с приказките. Ето малко снимки от тези толкова вълнуващи и интересни за мен дни.
-
- Парадния вход на университета гледан от едно от любимите ми места – терасата.
-
- Разположен на хълм заобиколен от зеленина. Красота!
-
- Вътрешния двор – уютно и красиво място за почивка.
-
- Едно прекрасно кътче в новата част на университета.
-
- На снимката горе е библиотеката и ректората, вляво е параклиса, а веднага вдясно (не се вижда, сори) е стола.
-
- Едно от многото прекрасни местенца в Благоевград.
-
- Трябваше да има и купони – като при всички нормални студенти. ;)
-
- Хи хи То е ясно, че снимката не е правене по време на лекциите. Ама съм се справила много добре с позата „Съсредоточено, с внимание и усмивка усвоява нови знания“.
Кое, представата ли?
