За семейството, подаръците и глезлите

Събота сутринта, с очакване за дъжд отиваме в полите на Западна Стара планина. Аз обаче, не вярвам на синоптиците и през цялото време повтарях, че слънцето дето грее ще грее целият ден. Всъщност не отиваме много далеч. Целта ни е Конна база „Кремиковци“.
Май досега не се е случвало да ви разкажа за семейната ни приятелка Ирена и двете ú дъщери – Моника и Саня. Познаваме се от 13 години – децата ни запознаха. Сближихме се и постепенно се превърнахме в едно семейство. Заедно отгледахме нашите прекрасни  синове и дъщери. От около 6 години за рождения ден Саня (по-малката) получава подарък от нас  – уроци по езда. До поминалата година ходеше в конна база „Хан Аспарух“. Миналата пропуснахме, защото си счупи крака, но тази получи не само поредния урок, но и разходка в гората.
Докато тя се забавляваше яздейки кротката Саманта, ние разгледахме базата, конете, наслаждавахме се на природата и разбира се, направихме много снимки. Хранихме, докосвахме кончетата и понитата, наблюдавахме с любопитство всичко около нас. Забелязахме, че в базата имаше предимно деца, които се грижиха за конете. И го правели не срещу заплащане, а защото им харесва, интересно им е. И си вършеха работата много старателно.
Саня трябваше да покаже уменията си на Янислав, инструктора ú, преди разходката и да научи нови неща. Спряваше се блестящо и често чувахме „Браво“ от Яни. А после ни помахаха за довиждане и се отправиха към гората.
Когато се върна… ходеше странно. И разказваше с леко пренебрежение,  в което обаче, се долавяше голямо задоволство: „А тази лигла не обича да ходи по камъни и пясък, само по трева. И като видеше такова място се завираше в трънаците само и само да стъпва по меко. Цялата съм изподрана.“ „Коя лигла, мила?“ „Как коя – Саманта! Ше ми се прави на принцеса! Ама с мен не е лесно да се излезе на глава. Като хукна по един камънак, щото не намери трева, се наложи да я усмирявам. Но се справих, разбира се.“  С Ирена се споглеждаме и избухваме в смях. Нашата глезена принцеса Саня си беше намерила майстора – глезената Саманта, с която е трябвало да работят в  екип. Като я слушахме останахме с усещането, че именно сходствата в характера им са ги накарали да се харесат и разходката е била невероятно изживяване.
Но стига съм говорила. Вижте сами това красиво място и конете и ако пожелаете може и вие да го посетите.

Малки, големи, черни, бели, кафяви…

„Ще му дам ябълка, ама нали няма да ми отхапе ръката?“

„Искам, искам. Споко, няма да ти изям ръката.“

„Готова съм. Къде е Саманта?“

„Браво, справяш се много добре!“

И пак „Браво“.

Само с него се сприятелих. Другите са много големи.

Децата се оказаха най-добрите гледачи на коне в тази база.

„Не е ли време за разходката?“

Време е да потегляме.

Напускат ограждението за първата ú разходка с кон.

„Ама, защо ходя така?!“

Снимки: Димитър Димитров и Мариана Димитрова

Как искам да те зърна дори за миг!

Днес той би навършил 72 години. Някак не мога да си го представя стар. В спомените и от снимките ми се усмихва на възраст по-малка от моята. Помня, че когато навърших 42 години ми мина през ума, че вече ще бъда по-стара от баща ми. Странно, нали. Но така си помислих.

На 25 септември 1937 година се е родил баща ми в малкото планинско селце Кашина, закътано по върховете на Пирина. Той е третият син на баща си и първият на майка си. Дълга история – и нея ще разкажа, когато му дойде времето. И макар, че в семейството имаше много деца, след смъртта на дядо Димитър  (починал е когато съм била малка) той беше патриархът му – разумен умиротворител, с качества на водач и слънчев по душа. Обичаше безкрайно много семейството си, рода си, Родината си. За някои тези неща може да звучат старомодно и изтъркано, но за мен са здравите основи, на които съм стъпила и аз. И се гордея с това!

Честит рожден ден, татко! Как бих искала дори за миг да те зърна, да ме прегърнеш!

На твоя рожден ден в блога ми ще звучи твоята любима македонска песен. И до днес помня как заедно с братята и сестрите ти я пеехте хорово. И звучеше прекрасно – остави топли спомени в душата ми.

Благодаря ти! За всичко, което ми даде, докато беше жив и за това, което ми даваш и до днес, макар да те няма. Обичам те!!!

„Костадине, мили сине“ – Янко Неделчев

more about „Янко Неделчев – Китка – Костадине мил…„, posted with vodpod

Оживяли спомени

Към ІІІ част – За ангелчето със сини очи

В този пост искам да ви покажа всички онези, за които разказвах до тук – моето семейство, такова каквото е било преди много години. Тук ще видите лицата на моите близки и се надявам снимките заедно с разказите ми да ги върнат към живот не само за мен, но и за вас. Надявам се, че ще ви бъде любопитно и интересно.

1964 г. Трудно е да бъда разпозната, но съм аз. :P

Горд и щастлив баща с малката си дъщеричка – любима снимка.

Мама и Лени – 1967 г.

Хи хи Е ми, ти си снимай, аз искам да ям.

Мама и ние. Това е една серия от снимки правени през 1967 г.

Любимо занимание, макар че тук само позираме на магарето. Зад мен е братовчедът Митко.

Мама и татко на банкет – около 1975 година. Малко почивка от двете лудетини в къщи. ;)

Моята любима баба и дядо Атанас. И след толкова години съвместен живот я гледаше с любов. Годината е около 1970.

Дядо Димитър и баба Елена – 1965 г.

Баба Елена, дядо Димитър, братовчедка ми и аз до баба ми. Годината е 1965.

Гледайки именно тези снимки усетих обич.

Дядо Атанас и баба Мария. Снимката е правена около 1980 г..

За ангелчето със сини очи

Към ІІ част -За бунтовниците и умиротворителите

След прекъсване по уважителни причини продължавам с поредната семейна история – този път е свързана с раждането на сестра ми.

След прекратяването на битките около моето име в семейството настъпило примирие. Животът си течал по установения ред, младото семейство се сдобило с ново жилище и мама забременяла за втори път. Този път нямало никакви предварителни планове или поводи да се мисли за името или пола. На всички било ясно, че ако е момче ще е Димитър, а ако е момиче – Елена. Въпреки, че няколко месеца след моето раждане един от братята на баща ми се сдобил с момче и му дали името на дядо, баща ми държал той да продължи традицията и също да има Димитър. Затова мама изобщо не мислила за имената и се наслаждавала на бременността си.
На 26 декември 1965 година сутринта (по православния календар не е било Коледа, а съвсем обикновен ден) придружена от съседката (татко бил на работа и не могли да го дочакат) спокойно отишла в болницата и до обяд се появила сестра ми. И мама веднага казала името ú – Елена. Татко дошъл по-късно и докато тя му разказвала за новородената дъщеря, втора подред, той трябва да е казал или показал някакво разочарование. И в нея се зародили съмнения относно приемането на сестра ми от баща ми. Не, че не се радвал и не го показвал, но останало зрънце съмнение в сърцето на мама. Както и да е сестра ми била факт. Така… Това съмненийце щяло да остане завинаги в нея и да я гризе, ако съдбата не ú дала възможност да го премахне. И тук започва забавната част, с която и до днес се шегуваме.
В стаята с мама лежала още една жена, която била родила син – при това трети. Та, повечето от вас знаят, че майките си лежат след раждането и си говорят за децата, за пола и имената им, и пр. важни неща.  Майка споделила за желанието на баща ми този път да има момче, а жената споделила, че след две момчета се надявала третото да е момиче. И както си говорили съседката по стая казала съвсем сериозно: “Викаш, че мъжът ти е искал момче, аз пък исках момиче. Защо не ги сменим – аз ще ви дам сина си, а вие на мен дъщеря си. И вие и ние сме здрави и добри хора – ще се грижим за децата.” Мама се изсмяла сякаш била чула шега. Но жената повторила отново, че говори сериозно. Е, тогава вече я изгледала като луда и отсякла – “Никога!” И разговора приключил.
Когато татко дошъл да я види обаче, на нея ú дошла идеята да го изпита, да види дали толкова държи да е момче. Искала да изчезнат съмненията ú и да е сигурна, че сестра ми е приета от него изцяло. И както се досещате, с най-сериозния си тон предала предложението на въпросната жена на баща ми. Татко дори и не се замислил след думите ú и веднага отсякал категорично: “Никога! Искам си моето дете!”
Искам си моето дете – това искала да чуе мама и в душата ú настъпил покой, а на лицето ú се появила блажена усмивка. Виждала съм я, когато разказваше тази история и стигаше до този момент. Имала е нужда да чуе точно тези думи от баща ми и ги е чула.
Хи хи Ама ние с Лени си спретнахме закачка от този история. Та, когато нещо не съм доволна от сестра ми ú казвам:
- Ех, ако мама и татко се бяха съгласили да те сменят. Сега щях да си имам по-малко братче – кротко, добричко, дето щеше да ме слуша и да вика “Да, како. Както кажеш, како.”
А тя ми отговаря:
- А пък аз щях да имам двама по-големи братя, дето щяха да ме пазят, да ме глезят и да ме носят на ръце. Щях да съм принцеса!
Тук двете избухваме в смях, а мама ни гледа с обич. И сега тази шега топли сърцата ни и ни кара да се смеем. Не знам кога за първи път сме започнали да си разменяме тези реплики – явно е било още в ранното ни детство. За последен път си я повторихме през пролетта. И пак се смяхме.
Но да се върнем на дните около раждането на сестра ми. Докато били в болницата по лицето ú се появили някакви пъпки и лекарите ги намазали с онова лилавото мазило, за дезинфекция и лечение. Според думите на мама сестра ми била смешна гледка – рус, почти бял перчем, ококорени големи очи и бяло като сняг лице цялото омазано с лилави петна – просто будела смях. Когато ги изписвали и татко за първи път зърнал дъщеря си, изглеждаща точно по описания начин, промърморил: “Грозничка е, ама си е моето дете.” След, което я притиснал до себе си и повел увеличилото се семейство към дома ни.
Няколко месеца по-късно петната изчезнали и лицето на сестра ми се избистрило, а очите ú засияли в прекрасен син цвят. Баба ми (любимата) дошла на гости и когато я зърнала възкликнала: “Като ангелче е, с тез сини очи и тази руса косичка.” И наистина било така – грозничкото и смешно бебе се било превърнало в красиво и чаровно. Татко я гледал в захлас и само казал: “Да, тя е нашето ангелче.”
Предполагам, че го е казал не само защото е изглеждала по този начин. Някак се получило така, че след раждането на Елена мирът трайно се настанил в цялото семейство – всичката рода. Дали спорещите и непримирими страни са получили каквото са искали или пък са решили, че е безсмислено да се воюва – не знам. Но е факт, че нито аз, нито сестра ми имаме спомени за открити битки в рода ни. Подхвърлени реплики, смръщени физиономии или кратки забележки са единственото, което сме виждали. И това беше достатъчно, за да остане у нас усещането, че в семейството  цареше мир и спокойствие, а ние имахме щастливо детство.
Невероятните сини очи, които има сестра ми и моя големия син, са наследство от дядо Атанас. Елена мечтаеше да има дете със сини очи, а аз не спирах да ú обяснявам (научно ), че няма да има, освен ако не си намери баща за детето със сини очи. Какво да се прави генетика, рецесивен белег, а в случая в рода ни се предаваше на кръст – дядо, една от сестрите на мама, сестра ми, сина ми. Чакаме следващото ангелче със сини очи…

Не съм забравила да ви разкажа как прословутата баба Елена приела раждането на сестра ми – оставих я за накрая. Никой не успя да ми разкаже за нейната първа реакция. Но се знае, че този път тя е била убедена, че ако е момиче ще я кръстят на нея. Опитвала съм се да разсъждавам за нейния ход на мисли и чувства тогава, тъй-като, вече споменах, с нея си приличаме доста. Тя е искала да е момиче. Не ú е било безразлично какъв ще е пола на детето. Съвсем нормално е да е мечтала дъщерята на любимия ú син да носи нейното име. Всъщност след баща ми още двама негови братя дадоха на дъщерите си това хубаво име. Имаше три Елени кръстени на въпросната баба, но тя обичаше най-много сестра ми. И не защото е първата Елена, а защото е на Коцето – нейния любимец, нейната гордост.
Има един факт, който след толкова години ярко показваше чувствата на баба Елена към сестра ми. Тя беше починала вече и месеци по-късно като разчиствали зимника роднините намерили грижливо пазена бутилка с ракия, домашна – запушена според точните правила за съхранение и с надпис: “1971 за Ленчето на Коце”. Дядо Димитър беше починал много, много преди баба. Тя е намерила и съхранила бутилката. И тя я е надписала – почеркът беше нейния. Лени я отвори на годежа си – зетя разправяше, че била много хубава. Та, дреболия – бутилка ракия. Аз обаче виждам в тази бутилка обичта на баба към сестра ми, преминала през всичките тези години и достигала до нея дори и след смъртта ú.
Когато се разболя и дойде да живее при мама и сестра ми съм виждала тази любов в очите ú. Сега се замислих и осъзнах, че не съм ревнувала, че не гледа мен така. А дали не ме е гледала и мен така, а пък аз повлияна от всичките разказани ми неща не съм я забелязала?! Знам ли?! Размислих се за това, докато разглеждах снимките, които искам да покажа и на вас. Гледах ги с други очи вече и мисля, че усещам обичта, а може просто да ми се иска да е така. И тъй като няма как да узная истината ще си остана с усещането – харесва ми.

Към ІV част – Оживяли спомени

За бунтовниците и умиротворителите

Към І част – За традициите и бунтовниците

Да продължа с разказа за имената на децата и как изборът им влияе на отношенията в една семейство.

Клетвата на баба ми Елена, никога да не произнася името ми, не впечатлила особено майка ми. Тя се стараела да се държи с баба, в малкото време, през което се виждали, възпитано и както изискват правилата за добро поведение. В онези първи години от съвместния им живот, когато ходели на гости в селото, отсядали при семейството на татко – така повелявала традицията. Това не се харесвало много на мама. Не само заради лошите отношения със свекърва ú, а и защото къщата на нейните родители била по-голяма и уютна. Но правила този компромис в името на мира. Пък и най-вероятно заради подреждането на приоритетите – ако ще води битки, то поне да е за нещо голямо, а не за това къде да преспи една нощ.  Така било до онзи ден, когато се случила историята, която ви разказвам.
Отседнали сме тримата в малката, схлупена и изпълнена с хора къщичка и младоженците веднага били впрегнати на работа – трябвало да се прекопае лозето. И тъй като няма на кого да оставят бебето, т.с. мен, взели и баба Елена, за да ме гледа, докато младите копаят. Мама ми е разказвала доста пъти, емоционално и подробно, цялата сцена.
Бил топъл ден в началото на лятото. Майка и татко копаят усърдно лозето и си говорят тихо, влюбено. Наблизо има дърво, което хвърляло голяма сянка, а под него аз, около 4-5 месечна, в цедилка (люлка-хамак завързана на клоните на дървото) и бабата, която трябвало да се грижи за мен. Първия половин час съм спяла и всичко било наред. Но после…
После съм се събудила и веднага съм започнала да плача. Който ме познава знае, че съм доста гръмогласна.  Сега се опитвам да контролирам това, но тогава не съм могла, по обясними причини.  Според думите на мама „през три села са ме чували“ – огласяла съм простора с виковете си. След като установили, че нямам никаква уважителна причина да рева оставили бабата да ме укроти. И тук настават драматичните събития.
Аз крещя, бабата се опитва да ме усмири само като полюшва люлката и нарежда – “Шът, бе дете. Млъкни, бе бебе. Спри, бе момиче.” И отново, пак – “Дете, бебе, момиче”.  Само това чувала мама и кръвта ú кипнала. Казва, че на третото изреждане на всякакви обръщения, но не и името ми, хвърлила демонстративно мотиката по средата на лозето и заявила категорично на татко – “Докато майка ти не научи името на дъщеря ми няма да стъпя в къщата ú.” След което ме взела и без дори да погледне баба или татко с енергични крачки се запътила към дома на баща си.
Дядо, както вече писах – върл радетел за спазването на традициите, първоначално отсякъл – “Връщай се в дома на мъжа си. Ти си го избра. И родата заедно с него.” Тук се намесила баба ми, моята любима и невероятна баба. Тя кротко и разумно предложила първо да видят какво ще направи татко, можело пък и да оправи нещата – “Като си доде Коцето той ще каже как да е, Атанасе. Остави децата сами да се оправят.” Тя просто притежаваше дарбата да носи мир в семейството! И дядо ми я послушал.
Баща ми дошъл няколко часа по-късно и първото, което казал е, че от днес нататък баба Елена ще ме нарича по име. И добавил, че идеята да отсядат в къщата на мамините родители е добра – защото има място за всички, и баща му и майка му няма да се притесняват, че е тясно, пълно с хора у тях и т.н. Звучал убедително с аргументите си и дядо Атанас не само се съгласил да нарушат тази традиция, ами и много се зарадвал – щели да си бъдат при него. Той обожаваше цялото семейство да е под крилото му, близо един до друг. Затова и беше построил голяма къща – “Да има място за всички”. Затова и така подреди нещата, че и 4-те му деца живеят в София, в един квартал, на една улица, в съседни къщи – “Като ще ви идвам на гости, поне да ходя от къща на къща, а не от град на град”.

Но какво се е случило, за да се прекрати тази битка за името ми?
По думите на татко, след като се прибрали от лозето, с баба Елена се затворили сами в една стая и си поговорили. Какво са си казали – не знам, не пожела да сподели с мен. Каза само “Важен е резултата от разговора, а не какво сме говорили.” А резултата бил потушаване на битката, приемането ми от бабата и установяването в къщата на мамини. Може и да е прав, но на мен ми се иска и днес да знам какво точно се е случило в онази стая. Познавах и двамата добре. Татко умееше да убеждава, знаеше кои точно думи, кога и как да каже. Беше любимото дете на баба и имаше огромно влияние над нея. Но тя беше огън – непримирима, властна, вечно изискваща, готова да се бие до край, за да постигне целта си. Също така и много, много горделива и честолюбива.
Как я е убедил да прекрачи клетвата си; да изтръгне от нея обещание да казва името ми и да ме приеме за своя внучка; да се съгласи, че няма да отсядат при нея, където е могла свободно да води битките си с мама и да контролира младото семейство? Никога няма да науча, знам. Но и сега не спирам да си задавам тези въпроси.
Мисля си, че ако знаех какво са си казали щях да разбера повече неща за тях самите. А по този начин щях да опозная и себе си. За първи път описвам баба Елена безпристрастно, като разказвач, и написаното по-горе ме кара да се усмихвам.  То може да се каже и за мен. Каква ирония! Не ме е обичала, не ме е искала, а аз нося част от духа ú. И си признавам – харесвам тази част.
За едно нещо обаче, казано с голяма вероятност тогава, знам. Защото е реплика, която почти всички свидетели на тези истории са повтаряли пред мен – “Ако се беше родила момче, щеше да си Димитър и нещата щяха да бъдат съвсем други.” И всички, след като произнасяха това, ме оставяха с усещането, че е щяло да бъде по-лесно, но не и по-хубаво. Никога, нито за миг не съм почувствала съжаление в някого, че съм тази, която съм. С изключение на един човек.

Баба Елена не само се сближи с майка ми след смъртта на баща ми, но и се обикнаха. Точно както не беше крила омразата си към мама, така и не криеше появилата се впоследствие обич. Но към мен никога не я прояви, не я показа. Което значи, че не е забравила случилото се преди толкова години и ме е приела заради баща ми, а не заради мен самата. Не съм страдала от липсата на нейната обич. Получих всичко, което ми беше нужно от другата ми баба – Мария. И бях щастлива!
А името Димитър е моя орисия. Винаги в живота ми е имало минимум двама Митковци – близки или не толкова близки. Наскоро даже синовете ми обещаха още двама – бъдещи внуци.  Аз смятам, че е благословия. Макар понякога да се шегувам, че може да е проклятие отправено към мен от нелюбящата ме баба Елена – в онзи ден, в онази стая. Защото е сигурно, че и тя е произнесла репликата “Ако се беше родила…”
Едва ли обаче, е посмяла да си помисли нещо лошо, камо ли да ме прокълне – все пак съм била първородната дъщеря на любимия ú син. Но и за нея името ми е било Мария  - въпреки документите, обясненията и демонстрираното ми приемане.
В края на краищата тя получи своята Елена. И много я обичаше, и се грижеше за нея. Сестра ми беше любимата ú внучка и както вероятно предполагате го казваше и показваше пред всички. Но за това следващия път.

Към ІІІ част – За ангелчето със сини очи

За традициите и бунтовниците

Обещанието си е обещание. Спазвам го и ви представям разказа за името ми.

Трябвало е да се родя момче.  Е, на това поне се надявали повечето от семейството ми. Традиции – семейни, родови, патриархални – са щели много по-лесно да се спазят от нетрадиционно и бунтовнически настроената ми майка, ако се бях родила момче. Но не би…
От 4 поколения в рода на баща ми има традиция – синът кръщава своя син на баща си. Може и да не е първородния, но традицията се спазвала. Баща ми не е първородния син за дядо Димитър, но му дали името на неговия дядо – Костадин. И се очаквало да продължи традицията, както си му е реда. Така когато мама била бременна с мен никой не се питал какъв е полът ми – всички очаквали момче. При това и името се знаело – Димитър. Е, сбъркали са. И едва когато съм се родила станало ясно кой и какво точно е искал, и защо.
Оказало се, че точно майка ми много е искала да съм момче. Не по причините поради, които аз исках същото,  но го е искала. И когато замръкнала на 25 януари 1963 година с мен на ръце се изправила пред една дилема – как хем да спази традициите, хем да не се казвам Елена.  Това е името на майката на баща ми (свекърва ú) и според въпросните традиции се очаквало да се казвам така. Да, ама мама не искала. Не знам какво се е случило през тази първа година от брака им, но баба Елена и майка, меко казано, не се харесали. Всъщност били във война, която поради голямото разстояние между тях все още била тиха война. Но мама осъзнавала, че ако не ме кръсти на нея войната ще стане открита и яростна. При това не само с баба ми.
Цялата тази история, която сега ви разказвам плавно и подред, аз съм събирала в продължение на десетилетия – късче по късче, от подхвърлени реплики на всеки от семейството, от отговори на директни въпроси, от поведението или отношението на замесените към случилото се. Повечето разказваха и споделяха моменти от нея със смях и закачки. Баба Елена не съм питала по причини, които съм описала по-долу.  Но според думите на баща ми тя отдавна е забравила тази история и чувства нещата по друг начин. Дали я оправдаваше или ми обясняваше по забавен начин – не знам. Той беше с талант на дипломат и сладкодумен. Най-вероятно я е оправдавал, за да не ме нарани. Но фактът си оставаше – бабата не ме обичаше и не го криеше.
Единствената, която и до днес не вижда забавната страна на историята е майка ми. Защо? Все още не смея да я попитам. Може би някога ще го сторя, а може би няма значение – това е минало и е такова каквото е. Та, да продължа.
Разбира се, мама искала да се казвам Мария – на собствената ú майка, която не веднъж и тук съм споменавала беше невероятна жена. Осъзнавала обаче, че ако го направи няма никакви доводи, за да защити избора си, освен желанието. Нарушаването на традициите щяло да бъде санкционирано подобаващо първо от баща ú – строг, консервативен и ужасно държащ на реда и правилата в семейството. Тя вече се била изправяла срещу него нарушавайки правилата и приставайки на баща ми. Историята за това ще разкажа друг път – и тя е забавна. Та, тя си мислела, че не трябва да го прави пак – толкова скоро и толкова явно .
Пропуснах да спомена, че баща ми не е имал никакви претенции как ще се казвам. Единственото, на което държал е, ако съм момче да се казвам Димитър. Но като разбрал, че не е син интересувал се само от това да сме живи и здрави ние с мама. И черпил, и се черпил дни наред за новородената си дъщеря.  Бил щастлив. А мама лежала и главата ú пушила вече от мислене. Решила да остави проблема за сутринта – утрото е по-мъдро от вечерта.
Събудила се на другия ден и била осенена от идея – напълно подходяща и отговаряща на традициите. Една такава давала възможност кумът да предложи списък с имена, от които тя да избере, по ред на номерата. Напълно я устройвало да спази точно тази традиция, която никой нямало да порицае. И била сигурна в две неща. Първо, че името Елена ще е на по-крайни места. Хи хи  Тъщата на кума се казвала така и мама знаела със сигурност, че той не я, хъммм… харесва.  И се надявала (около 70%), че производно или подобно на Мария ще бъде на доста по-предни места преди Елена. Изключително слаба била надеждата ú да види точно Мария. Но това било най-доброто решение – “И вълкът сит, и агнето цяло”. Извикала татко и му казала за идеята си. Той, разбира се, веднага се съгласил и на другия ден списъкът бил изпратен. Тръпнеща мама го взела и усмивка озарила лицето ú. Станало точно както предполагала (умница е тя, метнала съм се на нея  ).
Имало 10 имена. Елена се мъдрело на 8-мо място и мама си отдъхнала – имала голям избор преди него. Първите две, по собствените ú думи, били “селски”. А тя искала красиво име. Но третото… Третото било Мариана. И на мига заявила, че ще се казвам така, защото “кумът е избрал това име“.  „И то няма нищо общо с името на баба ти – не си кръстена на нея. И не си МариЯна, а МариАна.“ Ето тези обяснение и „неоспорими“ доказателства за избора ú чувам вече 46 години. И не отстъпва, и не променя и дума в тях въпреки факта, че баба Мария ме смяташе за продължител на името ú. И ми изпращаше подарък на всеки 15 август. Последния беше месеци преди да почине. Накарала майка ми да ми купи блуза – тя вече се придвижваше трудно на 90 години. И тя я е купила, и ми я донесе. Въпреки всичките ú обяснения и оправдания, че нямам нищо общо с името Мария.
Винаги когато получавах подаръка си се трогвах, сърцето ми се стопляше и сълзи се появяваха в очите ми. Знаех, че баба ме обича, както обичаше и всичките си 9 внуци. Но този подарък ме караше да се чувствам специална за нея – аз не бях една от внучките ú, аз бях нейната Мария. В много отношения съм наследила доста от качествата ú. Други тя е създала в мен и имаше достатъчно време от живота си за да види, че съм възприела много, много. Гордееше се с мен и с това, което съм създала. А нейната оценка, чувствата и мислите ú, бяха от голямо значение за мен.

Баща ми харесал името веднага. В последствие измисли умалителни  имена и на двете със сестра ми. Моето беше Манка. Защо? Така и не успях да го попитам. А мама не знае точния отговор – казва, че просто го измислил веднъж и го харесал.
Дядо Атанас (бащата на майка ми) бил доволен, че е спазена традицията. И се радвал, че се казвам така. Дядо Димитър също нямал претенции към името и го харесал. Казал, че още има време да се появи продължител и на неговото име. Мама и татко искали две деца – ето ти втори шанс. Хи хи   Ще се изненадате ли, че и там има  забавна история покрай “второто разочарование”?    Не само, че има. Но  с тази история и до днес се шегуваме заедно със сестра ми. Ще я разкажа по-нататък, обещавам.
Разбира се, сестра ми се казва Елена – вече нямало мърдане и мама се примирила. И двете имена са красиви и ми харесват. Щях да се чувствам страхотно и, ако аз се казвах Елена. Но майка ми е имала други планове.

Остана баба Елена. Както вероятно се досещате тя не само не била очарована от избора, ами била вбесена. Виждала съм я вбесена – беше убийствена. Колкото и да не ми е приятно, по това приличам на нея. Мама и татко са от едно и също село. Тя го обикаляла и на всеки, който проявявал интерес разказвала доста злъчно, че никакви традиции не могат да прикрият явното нежелание да я зачетат. Намразила майка ми съвсем. Не криела чувствата си и ги прехвърлила и на мен. Нямам никакъв спомен да е проявила обич или загриженост към мен някога. Най-доброто, което съм видяла е интерес, при това рядко, и едва след като почина татко. Може да е чувствала угризения, може да е защото след като татко го нямаше те изведнъж се сближиха с мама и станаха едва ли не приятелки. Когато се разболя и се залежа не искаше да бъде при никое друго от 7-те си деца, а при мама. Това също е друга история – прекратяването на една война между снаха и свекърва, едва когато обичният и от двете си е отишъл завинаги. Тя не е забавна, но е поучителна.
В онази далечна година, когато съм се родила, баба Елена се заклела и повтаряла клетвата си пред всеки – “Няма да изрека името на това дете никога”. Нарушила клетвата си, разбира се. Но това ще е следващия ми разказ, че този стана много дълъг. Имам подозрения, че в онзи момент, когато се отказала от клетва си, е отправила някакви “пожелания” по мой адрес. И за това после.

Към ІІ част – За бунтовниците и умиротворителите

Нощен поглед към града

Нощта се спускаше над големия град. От апартамента се разнасяше нормалния неделен шум, а тя излезе на терасата. Запали цигари, отпи от виното и се загледа към притихващия град отвисоко.
От малка се боеше от височини. 20 години не можа да преодолее чувствата си, когато излезеше на балкона. Но не и когато цареше мрак. Едва наскоро приятелка ú даде обяснение защо нощем не изпитваше страх да стои на височина 12 етажа. Оттогава се научи да изпитва удоволствие да съзерцава градът от високо, стига да е тъмно.
Колите, които профучаваха по оживения булевард долу не я дразнеха. Тя беше градско момиче. Обичаше забързаните хора, шумът и пъстротата на ежедневието. Любуваше се на красивите сгради, усмихваше се на подредените и поддържани градинки и паркове. Обожаваше фонтаните, които работеха в топлите дни; децата, които си играеха на детските площадки, или в дворовете на училищата; уханието на липите и изяществото на брезите.
Всичко това винаги е било част от живота ú и тя виждаше красотата му.  И се дразнеше, когато говореха само лоши неща за града. Не виждаха ли красивото в него? Слепи ли бяха? Или просто недоволни от всичко  плюеха и върху него? Града, в който сами бяха избрали да живеят. Да живеят, но не и да допринасят за красотата му. Като се започне от това, че най-често именно тези хора явно незнаейки къде да си изхвърлят боклуците, го правеха навсякъде, и след това псуваха мръсотията около тях; искаха всеки да се вози в собствена кола, а роптаеха срещу задръстванията. И се стигне до това, че с навъсените си лица и вечната си критика слагаха грозни петна върху него. Искат това, не искат онова – вечно недоволни, прекарват живота си пропускайки да видят красотата и на града, и на света, и на другите около тях. Съжаляваше ги. И ги подминаваше търсейки съмишленици. И винаги, когато ги намереше с удоволствие споделяше обичта си към мястото, където живееха.
Преди време откри фотограф, в чиито снимки тя видя собствените си чувства към родния град. Празник за сетивата ú беше да види запечатани моменти, места, гледки – да види уловената красота. Отдавна не беше ходила в сайта му, за да ги разглежда. Може би защото в последно време все по често се вглеждаше във всичко около себе си и си имаше вече свои “снимки”, в ума си.
Най-много „снимки“ имаше от квартала, в който живееше. Наскоро сподели със сина си, че всъщност те живеят в парк. Около тях навсякъде имаше големи и малки дървета, храсти. Тревата обхващаше всяко пространство извън улиците. Хората живеещи в блоковете, си правеха малки градинки около тях. А в последните години общината (най-сетне), се грижеше за поддържането на детските съоръжения и пейките. Даже с изненада открих нова детска площадка с дървена дъщичка и невероятно уютен кът. Надвечер всички тези малки природни оазиси се изпълваха от хора дошли да им се порадват и да се разходят. Понякога и тя се присъединяваше към тях. Трябваше да го прави по-често…
Загаси цигарата и допи виното. Хвърли още един поглед на светлините ширнали се пред нея и прошепна “Лека нощ, София”.

Снимката е взета от ТУК.

Семейни традиции

Когато за първи път отидохме в църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Пловдив, за да изпълня дадено обещание, не мислехме, че ще се превърне в традиция. Но така се случи, че вече 15 години в дните около 21 май семейството ни отива в там. Посещаваме храма, оставяме дарове, цветя, палим свещи и записваме имената на близките ни за литургия за здраве. Църкви на тези светци има и на други места, близо до София, но ние предпочитаме Пловдив – любим град на семейството.
И днес отново бяхме там. И отново изпълнихме ритуалите, както толкова години вече. А в допълнение майка изпрати бял здравец, който да засадят в двора на църквата. Служителката от храма много се зарадва, защото се оказа, че въпросният здравец бил рядкост. Надявам се, когато следващата година отидем да е цъфнал и да радва всички.
След посещението в храма – обяд в „Конюшните на царя“. Страхотно място – уютно, тихо, зелено и готвят вкусно. Там освен вкусния обяд предлагаха и интернет за „пристрастените“.

Разходката из Стария град освен, че е традиция е и необходимост след обилната храна. Този път отидохме на Небет тепе, откъдето се открива прекрасна гледка към Пловдив. Поглед от високо към любимия ни град е поредния начин да му се насладим и.

На връщане надникваме в някои от къщите. За да им се полюбуваме отново, за да задържим духът на Стария град и да го понесем със сърцата си, когато си тръгнем.

Преди отпътуването ни от града, задължително посещение на любимата ни сладкарница и пълно зареждане със лакомства.

Всяко посещение на Пловдив ни доставя огромно удоволствие, зарежда ни с невероятно настроение и добавя поредните прекрасни спомени от семейните традиции. Надявам се скоро пак да сме там.

На крачка от храма с букети цветя, бял здравец и дарове

Закътан и уютен ресторант, обгърнат от зеленина

Това е съвременният ресторант – обяд и интернет

Стария и новия град, а в далечината – Бунарджика

Джендем тепе, Сахат тепе и Бунарджика

Едно от любимите ни места – красота и хармония

Чудесно е да вдигнеш поглед и да се насладиш на гледката

Кремчета, пасти, торти… и сладолед, чедо

Снимки: Димитър Димитров