За хорото и прозрението

Тук съм и ме няма. Наминавам за малко, за да споделя някои мисли. Още снощи след танците ме споходиха, но се удържах заради обещанието си да не сядам на компа. Те обаче напираха и ето ме.
От дни (до снощи) предимно две състояния на духа ме обземаха. Едното е отчаяние. Чета, чета, уча, уча и усещам, че наливам в главата. Влиза ама, сякаш пълня кофа, а в нея… каша. Бръквам и изваждам не това, което ми трябва и ме обзема униние, отчаяние. „Дали не сбърках? Какво правя? Ще се проваля – надцених се.“
Но продължавам да чета, уча, наливам, щото съм упорита като магаре. А после идва момент, когато чувствам главата си абсолютно празна, съвсем празна. И тогава изпадам в паника. “ Край! Откажи се! Не е въпроса, че ще те скъсат, че ще се провалиш, а проблемът е, че сбърка. Признай си, смири  се и се свий в дупката.“
И така двете състояния се редуваха. Ако не бяха танците, на които ходя два пъти седмично, мисля, че щях съвсем да лудна. Или да се откажа. Но отивах там, забравях за всичко и се про/ечиствах. Връщах се и не продължавах с четенето, но на другия ден се захващах пак, сякаш заредена с енергия, а  душевните ми състоянията отново се редуваха. Инат и упорита като магаре. Снощи обаче, имах прозрение. Толкова съм задръстена от учене и затворена в страховете си, че бях забравила нещо много важно…
Джангурица – това е едно македонско хоро – трудно, технично, но каращо сърцето да бие силно и от самото изиграване, и от ритъма, и от емоцията му. И каква е връзката на хорото с изпитите ще питате? Ми, то прозрението винаги си намира пътища. Този път избра хоро.
Месец юли започваме да учим хорото. Коцето ни показва бавно и старателно стъпките една след друга и ние също бавно и старателно повтаряме. Пуска музиката и… мазало. Нито един не играе хорото. Ужас! За първи път никой, ама никой, не успява да го схване от раз, дори част от него, нищичко! След три изигравания на стъпките Коцето ни спира. Продължаваме с 2-3 стари хора и отново чуваме гласа му – „Джангурица“ – и пак мазало, и пак ни спира, и пак 2-3 стари хора и пак Джангурица. На четвъртия опит около десетина влезнахме в ритъма на хорото, тук-таме влизахме. На следващата репетиция си мисля, че ще е по-лесно, ама не. Същото мазало и същите повторения, докато горе-долу започнем да схващаме нещичко.  Но Коцето и Милена са упорити – повтарят и ни карат да повтаряме до безкрайност стъпки, движения, поредица от стъпки за свързване на частите, и пак, и пак, и пак. Не усетихме кога го научихме – какво пък поредното хоро.
Оттогава нямаме репетиция без да сме го играли и до снощи някак бях забравила мъките на научаването му.  Вчера Милена пусна китка от песни за него, около 7-8 минути. На третата минута попита искаме ли още и ние изкрещяхме дружно „Да!“, а аз добавих „Даже и ще пеем!“. И играхме, и пяхме, и викахме „И-ху, и-ха.“ Някои от нас се отказваха, но една група от 15 човека остана докрай. И докато гледах как играем сърцато, вдъхновено и точно си спомних първото изиграване – мазалото. Как стигнахме от онзи момент до този? Ми с работа ма, Марианке. Без да мислиш, философстваш и да се вживяваш – само работиш. Бачкане му е майката – останалото само ще дойде, като резултат от работата ти. Ако е качествена – ше стане, нема как да не стане. Ако не е качествена – нема да стане и пак ше требе да работиш. Бачкане му е майката!
Божеееееее Яко съм се задръстила щом толкова елементарни житейски истини ми идват като прозрение от едно хоро.
Айде, оставям ви с него. Може пък и на някой друг да му дойде некакво прозрение, докато го гледа и слуша.

П.П. Вероятно ще ме скъсат на нещо или няколко, но вече няма отчаяние или паника. Пак ще опитвам, и пак, докато стане. Ако го мога и наистина го искам – ще стане! Ако не – съдба, явно съм сбъркала. На 9-ти ноември вечерта ще имам някои начални отговори на въпросите си и ще намина да ги споделя с чаша червено вино. Ще пия или за първата си малка победа, или за първата си загуба. Какво пък толкова – човек се учи най-вече от загубите, не от победите. И се учи докато е жив!

Джангурица

П.П.2 Някой слънчев ден с Жени ще ви покажем стъпките на това хоро. Не е толкова трудно – вервайте ми.

Защо психология?

Мина време и искам да споделя някои свои мисли относно тези първи дни в университета и знанията, които получих (макар и малко засега).
Когато ме питаха защо искам да уча казвах, че основния ми мотив е да получа реални научни знания и опит в тази професия, за да може да я практикувам (лично и професионално). Вероятно няма да се учудите, че почти всички, с които споделях, клатеха глава скептично и снизходително,  казвайки с категоричност, че няма да ги намеря там. Вярата ми обаче не ме напускаше. Затова отидох с огромен ентусиазъм и нетърпение. Спомням си как на 31 август след като се настаних и намерих нет и си побъбрих с приятели се появи това нетърпение вече да е утре и да съм в залата.
Дойде утрето. От разкази на други студенти (в по-големи курсове) узнах, че сме имали късмет първата лекция през първия ден да бъдем при интересен и много добър преподавател. Макар, че през целия ден говореше неща, дето почти всички си ги знаехме, пак беше интересно – освен, че диктуваше важните моменти от лекцията задаваше ни въпроси, дискутирахме, смяхме се. Накратко – харесахме доц. Мавродиев. И очаквахме на другия ден да стане по-интересно. Стана – е, не чак толкова (все пак си е „Увод в психологията“ ), но дотолкова, че ни вдъхнови. Още една дисциплина през този семестър я водеше той и още ни очакват през обучението ни.
Следваше доц. Асенова и „Физиологична психология“. На колегите им се запали главата от анатомията и физиологията на нервната система, а аз с всяка изречена дума осъзнавах (с удоволствие ), че си припомням неща учени (с досада, разбира се ) преди 25 години. И ми беше интересно, с много малки изключения. А самата преподавателка е невероятно сладкодумна, интелигентна и с качества на педагог – не е лесно подобна материя да се преподава интригуващо. Но тя го постигна – въпреки смръщените физиономии на колегите и те се забавляваха и им беше интересно на нейните лекции.
Разбира се, след двама невероятни преподаватели следва хъммм „труден“ такъв – за равновесие. Когнитивната психология (познавателна) е основополагаща при обучението ни – тя формулира основните психически явления. В нея има понятия, термини, постановки, установки, теории, течения и какво ли още не. Самият преподавател е интелигентен и с дългогодишен опит, но преподаваше някак суховато, скучно и примерите, които даваше понякога не бяха изцяло съобразени със съвременните обстоятелства. Всички колеги бяха категорични, че нищо не научават, че направо заспиват в часовете му, че не им е интересно и прочие. А после разпитахме за него и относително негативното отношение се затвърди. Така, обаче…
Отначало и аз се включвах в тези разговори с почти същото мнение. Но колкото повече говореше професора, толкова повече ми ставаше интересно. С всяко ново формулиране, обяснение и изреждане на понятията и феномените в психологията осъзнавах, че всъщност приковава вниманието ми и… подрежда една камара информация в главата ми, събирана в продължение на целия ми живот. Ще се опитам да обясня по-точно. Щото като написах това на Рали тя милата, се сепна и искаше да дойде да ме прибира от Благоевград, по нощите.
Винаги съм била открита и с умения да разбирам хората около мен. Още от малка имах усет, талант да виждам качествата на хората – и силните, и слабите им, и добрите, и лошите им. Като бях млада е имало моменти даже, когато съм използвала тези умения нагло, като оръжие. После срещнах един страхотен психоаналитик – д-р Владимир Бостанджиев, и открих не само интереса си към психологията, но и качествата да я изпозвам в живота си  правилно. Той самия спомогна да науча и преоткрия много неща за себе си, да погледна по друг начин на света и хората около мен, да усъвършенствам или придобия умения за автопсихоанализа и психоанализа. Ех, ако бях приела предложението му за работа тогава – досега отдавна да бях психолог с вече 10 годишен стаж. Но не би – съдба.
Но пък оттогава не съм спирала да чета книги и статии, да гледам филми, да разговарям с хора, които имат повече опит и знания в тази област. И разбира се, да практикувам в личен план, в живота ми – използвах себе си за опитно зайче, научих невероятно много отглеждайки и възпитавайки синовете ми, търсех най-добрия начин за общуване с близки и приятели. И се оказа, че в мен се е натрупало знание придобито от практиката, от опита ми, което е имало нужда да бъде подредено, обяснено, формулирано от професионалисти. Трябвало е да се облече в научни термини. Звучи странно – защо ще искам да го изказвам със засукани думички, ако мога да го обясня с простички? Не е само до сложния изказ – науката  свързва знанията в мен, слага ги на точното им място и ми дава насоки как да ги използвам и по-добре да ги предавам на другите – това е най-важно.
От опит знаех, че има хора около мен, близки мои, които не искаха да чуят друга гледна точка при решаването на много важни проблеми от живота. Извода, който си направих е, че има много начини, за да достигна до тях, но аз не бях намерила точния. А знаех, че има – винаги има повече от един начин, за да направиш нещо. Просто аз знаех малко и исках още. И вярвам, че там, в университета ще науча за тях – започвайки с подреждане на информацията в мен, минавайки през обяснението/формулирането ú и най-вече научавайки нова. До 1 септември вярвах интуитивно, че ще се случи това, а сега вече ЗНАМ. И то започна с професора, който беше скучен на другите, а мен изпълваше с възторг.
Усещане, възприятие, представа, въображение, мислене, памет, емоции, чувства, логика -  те са основата на психиката и психологията. Колкото по-добре ги познаваме и използваме в живота, толкова по-добре ще се адаптираме. Пак запях за адаптацията. Знам, вече два пъти писах за нея, но в коментари. Иска ми се да е и в пост, затова ще го потретя.
Нужно е понякога да се вглеждаме в себе си. Не за да правим някакви открития или да се анализираме преднамерено, а за да се познаваме. Когато ние самите се познаваме добре е по-лесно да опознаваме и света около нас. А когато познанието за нас и света около нас расте, ние ставаме по-адаптивни. Адаптацията е най-сигурния начин да си осигуриш психично здраве. Колкото по-добре и бързо се адаптираш (справяш с проблемите), толкова по-здрав си психически. Разбира се, не натрапвам на никого тези истини. Те са за онези, които съзнателно искат това. И работят за неговото осъществяване – нещата не трябва да се случват сами, трябва ние да ги случваме.
Лелееее Колко много написах. Простете, ако съм досадила. Свършвам. В края на написаното от мен  искам да се върна с една своя мисъл към началото. Повечето приятели бяха убедени, че научните знания, които ще получа в университета,  няма да помогнат на целите ми. Гледайки колегите ми обаче, осъзнах, че имам едно предимство пред повечето от тях. Аз вече имам знания и личен опит в психологията и сега само надграждам над тях. И смятам, че именно това няма да ме превърне в онези психолози, които звучат прекалено аналитично, и покровителствено, и снизходително към другите. Мисля, че ще се получи така, защото се оформям като професионален психолог в този ред, по който получавам знанията – първо опита, а после науката. Новите знания просто се сливат със старите и аз вървя напред. Надявам се  да дойде моментът, когато ще стана добър и помагащ психолог, а не философстващ и високомерен!
Край с приказките. Ето малко снимки от тези толкова вълнуващи и интересни за мен дни.

Парадния вход на университета гледан от едно от любимите ми места – терасата.

Разположен на хълм заобиколен от зеленина. Красота!

Вътрешния двор – уютно и красиво място за почивка.

Едно прекрасно кътче в новата част на университета.

На снимката горе е библиотеката и ректората, вляво е параклиса, а веднага вдясно (не се вижда, сори) е стола.

Едно от многото прекрасни местенца в Благоевград.

Трябваше да има и купони – като при всички нормални студенти. ;)

Хи хи То е ясно, че снимката не е правене по време на лекциите. Ама съм се справила много добре с позата „Съсредоточено, с внимание и усмивка усвоява нови знания“.

Защитен: Моята разходка

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Защитен: Ключът за разходката

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Хайде на разходка

Тестът е лесен за осъществяване на живо. Във виртуалното пространство обаче е по-трудно. Затова ще ви помоля да описвате исканото и едва след това да продължавате напред. Не поглеждайте (не хвърляйте по едно оченце) на следващото от текста. Моля ви!
Вземете лист и химикалка. Ще ви разказвам определени ситуации, в които бихте могли да попаднете, като от вас се иска (писмено) да опишете своята възможна или най-правдоподобна реакция, т.с. да решите как бихте постъпили, какво поведение бихте избрали.

За игрите, егоизма и алтруизма

Няколко неща искам да споделя днес с вас. Съвсем отделни случки са, но според преподавателите, някои мои приятели и мен самата няма нищо случайно.

Ралица: Уау, кеф!
Ралица: Това за коментарите.
Мариана: Кое, представата ли?
Мариана: Тамън днес въпросния професор говореше за тях.
Ралица:
Мариана: Та, като как коментарите ми са обогатили първичния ти образ с нова информация и от там се е заредила нова схема с представи за мен.
Ралица: А, така няма да си играя с теб.

Както е видно от диалога Рали не иска да си играе с мен. Някой друг иска ли? Днес правихме много интересен тест. Беше забавно, наистина! Ще го публикувам само, ако има поне двама желаещи да се включат. Гарантирам – не боли, не трябва да правите лични/интимни откровения, не трябва да отговаряте на въпроси. Обясненията на резултатите няма да публикувам без разрешение на участниците в теста.

След като в продължение на 4 дни професора пълни главите ни с термини, определения, класификации, теории и какво ли още не, днес имахме много интересни упражнения. Освен тестовете, задачите и игрите една реплика казана от асистентката ми направи особено голямо впечатление. Ще ми се да чуя вашето мнение приятели, преди да съм написала нейното обяснение (като коментар). Аз самата често съм си задавала въпроси именно за този аспект на желанието да помагаш, да правиш добро.

„Най-висшата форма на егоизма е алтруизма.“

Въведение в Психологията

Привет от слънчевия Благоевград! Наминавам да чета из любимите ми местенца и да коментирам понякога, но днес искам да драсна два-три реда и тук. За интересуващите се искам да споделя, че не се чувствам просто добре, а чудесно по много причини.
До тук съм очарована от двамата преподаватели, особено от втората – словоохотлива, сладкодумна, с невероятно чувство за хумор и изнася лекциите си увлекателно и разбираемо. Материалът, който ни преподава до тук ми е интересен и се очертава да става все по-интересен.
Другият факт, който ме кара да се чувствам щастлива е, че в групата се оказахме няколко души, които приемаме и разсъждаваме върху психологията по сходен, почти еднакъв начин. И мотивите ни да запишем именно тази специалност е само интерес и желание да се занимаваме активно в тази област. Почти през цялото свободно време, което прекарваме заедно продължаваме да обсъждаме лекциите, предметите, истории свързани с психологията, проблеми, с които сме се сблъсквали и какво ли още не. Май започвам да се радвам, че не ме приеха миналата година – нямаше да срещна точно тези хора и ученето нямаше да е придружено със споделяне.
Това е накратко впечатлението ми от първите четири дни. Чакат ме още, надявам се също толкова интересни и забавни.
  Следващото, което ще прочетете всъщност може да се приеме като описание или съвсем прост анализ на написаното по-горе от мен. Това е съвсем, ама съвсем опростено описание – все пак е от „Увод в Психологията“. Чакайте да свършим с Физиологичната, да минем към Когнитивната, Личностната, Диференциалната, Етнопсихологията и още много други. Тогава какви ще ги пиша и говоря… Нищо чудно да се разбягате.

Психиката е свойство на високоорганизираната материя да отразява обективната действителност под формата на субективни образи.
По отношение на външния свят психичните образи са идеални и не са субстанции или материи. Психиката е невидима – за нея и нейните явления може само да се мисли.
Емоционалните процеси не реализират познанието и не дават образ за действителността. Емоциите са свързани с биологичните потребности. Те са вродени и присъщи и за хората, и за животните. Докато чувствата са отношението ни към стимули свързани със социалните потребности и са присъщи само на човека.
Емоциите и чувствата са енергийния източник за личността и също така влизат в ролята на мотиватори. Те отразяват пристрастността на субекта и изразяват неговата оценка и отношение към себе си и всичко, което го заобикаля отвън.
Волята обезпечава психичната регулация на дейността на личността (субекта). Тя е пряко свързана с мотивацията и така личността се подбужда, насочва и контролира при изпълнението на съответната цел. Волята реализира нашата активност и превръща психичната схема в действие или целенасочена дейност.

Здравей, заек!

„Здравей, заек! Е, още не си официално, ама звучи готино като си го помисли човек , пък и отдавна чаках да имам повод да ти го кажа. „

Е Жени, вече можеш да го кажеш официално. Записах се!

Така… От днес Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград има нова студентка, специалност „психология“ – аз, моя милост, Мариана Димитрова.  Приеха ме, и от 1 септември съм на очни занятия – лекции, домашни, уроци, курсови работи и пр., и пр.. А после заверки, изпити и пр., и пр.. А около мен ще се навъртат връстници на сина ми и Жени и ще ми викат „заек“. (нервно потропвам с крак, мръщя вежди и се цупя, и едва сдържам подходящите коментари )

Ама отвътре ми е… кеф, гот, супер, върха, велико, страхотно и прочие, и прочие. Едва днес осъзнах и усетих действителността.

Усмихвам се широко и съм щастлива! Сбъднах една своя мечта!