към І част
И ето го момента. Валери закачва своята сбруя, после започва да екипира мен и да ме инструктира. Плахо казвам, че Дачи не само ми обясни няколко пъти, но и ми направи тренировка за излитане. Той се смее и докато говорим съм готова – екипирана и привързана към него. Стоим с вперен напред поглед и чакаме – чакаме подходящия вятър. Стоим изправени, готови за старт, чакаме няколко минути, а после Валери казва, че явно ще почакаме повече – по-добре е да седнем. И се започна пак… чакане. Този път не чух „ей сега”. Можеше да стоим готови, а вятърът да не дойде. Дачи ми разказа, че на вторият и полет в тандем е седяла готова на старта 6 часа. И не е излетяла – условията не били подходящи.
Сядаме на земята, но аз не се притеснявам дали ще излетим. Усещам, не – сигурна съм, че ще е днес. Само трябва да дойде моят вятър, моят миг. Докато седя отново се наслаждавам на гледката отвисоко – прекрасна е. Но някак знам, че високо горе в небето ще е още по-прекрасна. Наблюдавах слънцето, вятъра, облаците, парапланеристите, които не спираха да идват на склона, опънатите и готови за старт крила, градът закътан в полите на планината, и самата планина. И сякаш се сливах с планината. Тези минути, в които чакахме донесоха покой в душата ми.
Отдалеч чувам гласа на Валери – „Да ставаме. Вятърът дойде.” В просъница се изправям замаяна и чакам нарежданията. „Опъвай” – с всичка сила опъвам ремъците с рамене напред. Вятъра ме тегли със страхотна сила назад и аз си мисля, че не се справям добре. Но почти веднага чувам едновременно плющенето на крилото и командата „Тръгвай”. Една, две крачки и на втората усещам, че не стъпвам. Всъщност изобщо не направих крачки на земята. Бяхме излетяли веднага и крачките ги направих във въздуха – докато се усетя и се издигахме. Не, не съм крещяла при излитането – онемях и зяпнах. Усещането, че се издигаш нагоре, нагоре е невероятно, велико, изумително! И не исках да спира! Толкова високо сме вече, че виждам хората долу като малки човечета. По пътеката различих синовете ми – махнах им, но те едва ли са видяли. 
Летим, носим се плавно над билото, под мен се разстилат гори – зелен килим. Мълча и гледам с широко отворени очи, стараейки се да видя всичко. А Валери ме залива с въпроси – „Добре ли си?”- „Да.” „Удобно ли си настанена?” „Да.” „Лошо ли ти е?” „Не.” „Страх ли те е?” „Не.” – отговарям през смях – „Невероятно е! Изумително! Страхотно!” – повтарям на глас единственото, което ми идва наум.
Не спирам да въртя глава във всички посоки. И възвърнала си малко от дар словото започваме разговор – за кула, която се вижда далеч, далеч на североизток – връх Ботев бил. После ми показва долу под нас Аневото кале, а аз през смях казвам, че ще го отбележа като посетено – отгоре. Отдолу по пътя едва ли ще мина – стръмен, ужасно стръмен и тесен път. Не, мерси – предпочитам да го гледам отгоре. 
Говорим си, а аз извивам глава високо над мен, за да видя опънатото ни крило. И изведнъж чувам въпрос – „Искаш ли да управляваш?” Бях го казвала преди и повтаряла, че не искам, че предпочитам да се возя. Но в онзи миг се чух да казвам „ДА” и видях нетърпеливите си ръце да се протягат към управлението.
Подава ми едната, а после другата дръжка и веднага усещам порива на течението, на вятъра. Усещаш крилото и силата, с която лети. ЛЕТЯХ!!! Аз летях, не се возих! Има огромна разлика!!! И я усетих едва когато поех управлението! Летях волна като птица и крилото беше мое! Вълшебно е! Като сън, като приказка! Една сбъдната мечта – да полетя високо, свободно – така както лети душата ми!
Валери ми дава инструкции и аз правя завои – първо малки, а после пълен наляво, пълен надясно. „А сега малко наляво, да коригираме посоката. Отпусни. Точно така. А сега дръпни и двете дръжки едновременно – ще спрем, няма да се издигаме.” „Ама не искам.” – е моменталния ми отговор. През смях ми казва, че е за малко. Придърпвам ги и двете бавно, но силно – изисква си се усилие, и то какво. А после чувам „Сега ги отпусни и двете.” И в този момент политаме рязко нагоре. Чувам шума на крилото поело силата на течението. Вятърът свисти около мен и през мен. И се носим заедно в простора, а смехът ми се слива с него. И се почувствах лека, лека като самият вятър. ЛЕТЯХ! КАТО ПТИЦА!
„Искаш ли спирала?” – чувам гласа на Валери. Нямам представа какво значи спирала, но я искам! 
Той поема управлението ииии… се завъртаме. Е, тогава вече крещях, с цяло гърло. Не знам как изглежда отстрани спиралата. Според обясненията дадени ми по-късно преставлява пълно завъртане около оста на цялото крило заедно с нас, разбира се. И натоварването било 2g. Ми, може. Ама и след като ми казаха еуфорията от спиралата си остана.
А усещането е за сблъсък на две сили – едната те тегли надолу, а другата нагоре за броени секунди. Коя е била първа, коя втора или пък и двете едновременно – нямам никаква представа. Като взрив е! Феерия от емоции, чувства и усещания. И хем не знаех къде се намирам, хем се чувствах точно на мястото си. А всяка клетка в мен крещеше от възторг! И не исках този миг да свършва!
“Не е сигурно, че ще полетиш, но е абсолютно сигурно, че ще кацнеш.” Това го бях чела в статиите на Дачи и го бях чувала, но го осъзнах едва когато видях, че захождаме над площадката за кацане. И едва тогава усетих снишаване, но в никакъв случай и падане – просто плавно плъзгане надолу. Чувам гласа на Валери – “Когато ти кажа ще се изправиш, за да си готова за кацане.” Произнасям “Добре”, а в главата ми само мисълта “Ама свърши ли?! ВЕЧЕ! Ама много бързо!“ Чувам командата му, изправям се и въпреки всичките инструкции на Дачи се приземих като пълна шматка. Трябваше да е на дупе, с изпънати крака. Но аз зашеметена от цялото преживяване забравям да изпъна краката. В резултат – удар по дупето, спъване в свитите ми крака и пльок на колена. Валери веднага подава ръка и пита добре ли съм. „Разбира се, че съм добре.“ – казвам през смях – „Но забравих инструкциите“. Оставам на земята щото съм предупредена, че може да ми треперят крачетата (за всеки случай 
).
В този момент виждам Дачи да върви енергично към нас и да пита какво стана. Веднага се изправих и хукнах към нея. Прегърнах я, притиснах я – “Благодаря ти! Беше страхотно, невероятно! И ми даде да управлявам! Летях, а не се возих! И искам още! Другия път ще направя прелет – поне два часа!” Тя се смее – “Знаех си, че ще искаш още. Но прегърни и благодари и на пилота си.” Втурвам се към него. И него прегръщам, и благодаря, и казвам, че е свършило бързо, и искам още. Той се смее “Няма проблем”.
Въртя се около тях докато скатават крилото отново онемяла. Дачи през смях казва “Чух те като викаш. Казах на Валери, че искам да те чуя да викаш. И той направи спирала. И защо се приземи така? Хайде, разказвай.” Тя говори, а аз само се кокоря и хъмкам нещо, и отвреме навреме произнасям някой епитет (да не ги повтарям – все еуфорични ). Успях да обясня, че още не мога да говоря. Оставиха ме да се освестя.
Сядам, оглеждам се и отново впервам поглед в небето пълен с копнеж. Бях там преди малко! Как бързо отлетя времето горе, как искам да изпитам същото! Опитвам се да си спомня видяното, да опиша поне малко усетеното, но не мога. Все още не мога. Едва по-късно започнах да разказвам някои неща и се чудех ще дойдат ли думите, за да напиша това, което преживях. Е, дойдоха.
следва продължението със снимките
Малко по-късно Дачи ми казва, че няма да летя с Ники – след този полет има прелет и ще се забави. Друг ще е. Тя звъни по телефона или говори по радиостанцията и накрая чувам името – „Валери ще е. Излита ей сега от старта с пасажер и като кацне – ти си.” „Ама това след колко време ще е? Дано пуснат лифта дотогава.” „Спокойно, Марианка. И лифта ще пуснат и Валери ще дойде. Ей сега.”
За мен! Вие сигурно ще кажете – нормално. Да, ама аз вчера си купих обувки за танц с токчета – малки, но токчета. И какъвто съм Марко Тотев със сигурност ще се пребия пред бая народ. Май схванахте вече за какво иде реч. 
