А когато бяха малки…

Минавам онзи ден покрай отворената врата на детската стая  и виждам малкият ми син Коста да стои пред бюрото закривайки монитора на компютъра, а в стаята се носи ей тази музика, долу в клипа. През смях ме пита помня ли тази песен и от кой анимационен филм е. Разбира се, че помня и му го казвам. При това с мили и топли спомени – гледахме го цялото семейство. Та синчето ми, макар че е на 17 години вече, седеше и ú се кефеше на песничката, и гледаше една от сериите.  И подхвана разговор съвсем подходящ за възрастта му – „Ама мамо, те с какво  точно се хранят, според авторите на сериала?!“ Отговарям логично – „Най-просто може да се каже, че се хранят с химически съединения и светлина.“ И пак – „Знам, ама те показват някакви странни неща, които…“
Уфффф Друго си е като са малки. Какви лесни въпроси задават и как по-образно можеш да им го обясниш. И тогава теб те слушат докато говориш, а сега искат ти да го слушаш как философства върху  творческите идеи на аниматорите или, който и да е на дневен ред. Сега трябва да се заредиш с енциклопедии, речници, справочници и прочие. И задължително също с голяма доза внимание и търпение.
Всъщност ми е интересно и забавно да водя разговори по житейски и научни теми, особено започнати от него. Оставям мисълта му да лети. А аз летя с него и само  го побутвам от време на време в някоя посока.  Или пък той прави рязък завой и политаме другаде. Невероятно е усещането да видиш детето си пораснало, разсъждаващо разумно и логично, с любопитство и хъс дълбаещо в темата, задаващо трудни въпроси, търсещо и изискващо отговори.
За почивка между тези разговори обаче, е много хубаво да се слуша музика. Понякога и като тази от клипа. А ако изгледате и една от сериите… Нищо чудно да се заредите с енергия за следващия бум на въпроси и хормони от тинейджъри. 

П.П. Във Vbox-а е достатъчно да изпишете само „Плодчетата“ и ще паднат сериите, доста на брой.

„The Fruitties“

Оживяли спомени

Към ІІІ част – За ангелчето със сини очи

В този пост искам да ви покажа всички онези, за които разказвах до тук – моето семейство, такова каквото е било преди много години. Тук ще видите лицата на моите близки и се надявам снимките заедно с разказите ми да ги върнат към живот не само за мен, но и за вас. Надявам се, че ще ви бъде любопитно и интересно.

1964 г. Трудно е да бъда разпозната, но съм аз. :P

Горд и щастлив баща с малката си дъщеричка – любима снимка.

Мама и Лени – 1967 г.

Хи хи Е ми, ти си снимай, аз искам да ям.

Мама и ние. Това е една серия от снимки правени през 1967 г.

Любимо занимание, макар че тук само позираме на магарето. Зад мен е братовчедът Митко.

Мама и татко на банкет – около 1975 година. Малко почивка от двете лудетини в къщи. ;)

Моята любима баба и дядо Атанас. И след толкова години съвместен живот я гледаше с любов. Годината е около 1970.

Дядо Димитър и баба Елена – 1965 г.

Баба Елена, дядо Димитър, братовчедка ми и аз до баба ми. Годината е 1965.

Гледайки именно тези снимки усетих обич.

Дядо Атанас и баба Мария. Снимката е правена около 1980 г..

За ангелчето със сини очи

Към ІІ част -За бунтовниците и умиротворителите

След прекъсване по уважителни причини продължавам с поредната семейна история – този път е свързана с раждането на сестра ми.

След прекратяването на битките около моето име в семейството настъпило примирие. Животът си течал по установения ред, младото семейство се сдобило с ново жилище и мама забременяла за втори път. Този път нямало никакви предварителни планове или поводи да се мисли за името или пола. На всички било ясно, че ако е момче ще е Димитър, а ако е момиче – Елена. Въпреки, че няколко месеца след моето раждане един от братята на баща ми се сдобил с момче и му дали името на дядо, баща ми държал той да продължи традицията и също да има Димитър. Затова мама изобщо не мислила за имената и се наслаждавала на бременността си.
На 26 декември 1965 година сутринта (по православния календар не е било Коледа, а съвсем обикновен ден) придружена от съседката (татко бил на работа и не могли да го дочакат) спокойно отишла в болницата и до обяд се появила сестра ми. И мама веднага казала името ú – Елена. Татко дошъл по-късно и докато тя му разказвала за новородената дъщеря, втора подред, той трябва да е казал или показал някакво разочарование. И в нея се зародили съмнения относно приемането на сестра ми от баща ми. Не, че не се радвал и не го показвал, но останало зрънце съмнение в сърцето на мама. Както и да е сестра ми била факт. Така… Това съмненийце щяло да остане завинаги в нея и да я гризе, ако съдбата не ú дала възможност да го премахне. И тук започва забавната част, с която и до днес се шегуваме.
В стаята с мама лежала още една жена, която била родила син – при това трети. Та, повечето от вас знаят, че майките си лежат след раждането и си говорят за децата, за пола и имената им, и пр. важни неща.  Майка споделила за желанието на баща ми този път да има момче, а жената споделила, че след две момчета се надявала третото да е момиче. И както си говорили съседката по стая казала съвсем сериозно: “Викаш, че мъжът ти е искал момче, аз пък исках момиче. Защо не ги сменим – аз ще ви дам сина си, а вие на мен дъщеря си. И вие и ние сме здрави и добри хора – ще се грижим за децата.” Мама се изсмяла сякаш била чула шега. Но жената повторила отново, че говори сериозно. Е, тогава вече я изгледала като луда и отсякла – “Никога!” И разговора приключил.
Когато татко дошъл да я види обаче, на нея ú дошла идеята да го изпита, да види дали толкова държи да е момче. Искала да изчезнат съмненията ú и да е сигурна, че сестра ми е приета от него изцяло. И както се досещате, с най-сериозния си тон предала предложението на въпросната жена на баща ми. Татко дори и не се замислил след думите ú и веднага отсякал категорично: “Никога! Искам си моето дете!”
Искам си моето дете – това искала да чуе мама и в душата ú настъпил покой, а на лицето ú се появила блажена усмивка. Виждала съм я, когато разказваше тази история и стигаше до този момент. Имала е нужда да чуе точно тези думи от баща ми и ги е чула.
Хи хи Ама ние с Лени си спретнахме закачка от този история. Та, когато нещо не съм доволна от сестра ми ú казвам:
- Ех, ако мама и татко се бяха съгласили да те сменят. Сега щях да си имам по-малко братче – кротко, добричко, дето щеше да ме слуша и да вика “Да, како. Както кажеш, како.”
А тя ми отговаря:
- А пък аз щях да имам двама по-големи братя, дето щяха да ме пазят, да ме глезят и да ме носят на ръце. Щях да съм принцеса!
Тук двете избухваме в смях, а мама ни гледа с обич. И сега тази шега топли сърцата ни и ни кара да се смеем. Не знам кога за първи път сме започнали да си разменяме тези реплики – явно е било още в ранното ни детство. За последен път си я повторихме през пролетта. И пак се смяхме.
Но да се върнем на дните около раждането на сестра ми. Докато били в болницата по лицето ú се появили някакви пъпки и лекарите ги намазали с онова лилавото мазило, за дезинфекция и лечение. Според думите на мама сестра ми била смешна гледка – рус, почти бял перчем, ококорени големи очи и бяло като сняг лице цялото омазано с лилави петна – просто будела смях. Когато ги изписвали и татко за първи път зърнал дъщеря си, изглеждаща точно по описания начин, промърморил: “Грозничка е, ама си е моето дете.” След, което я притиснал до себе си и повел увеличилото се семейство към дома ни.
Няколко месеца по-късно петната изчезнали и лицето на сестра ми се избистрило, а очите ú засияли в прекрасен син цвят. Баба ми (любимата) дошла на гости и когато я зърнала възкликнала: “Като ангелче е, с тез сини очи и тази руса косичка.” И наистина било така – грозничкото и смешно бебе се било превърнало в красиво и чаровно. Татко я гледал в захлас и само казал: “Да, тя е нашето ангелче.”
Предполагам, че го е казал не само защото е изглеждала по този начин. Някак се получило така, че след раждането на Елена мирът трайно се настанил в цялото семейство – всичката рода. Дали спорещите и непримирими страни са получили каквото са искали или пък са решили, че е безсмислено да се воюва – не знам. Но е факт, че нито аз, нито сестра ми имаме спомени за открити битки в рода ни. Подхвърлени реплики, смръщени физиономии или кратки забележки са единственото, което сме виждали. И това беше достатъчно, за да остане у нас усещането, че в семейството  цареше мир и спокойствие, а ние имахме щастливо детство.
Невероятните сини очи, които има сестра ми и моя големия син, са наследство от дядо Атанас. Елена мечтаеше да има дете със сини очи, а аз не спирах да ú обяснявам (научно ), че няма да има, освен ако не си намери баща за детето със сини очи. Какво да се прави генетика, рецесивен белег, а в случая в рода ни се предаваше на кръст – дядо, една от сестрите на мама, сестра ми, сина ми. Чакаме следващото ангелче със сини очи…

Не съм забравила да ви разкажа как прословутата баба Елена приела раждането на сестра ми – оставих я за накрая. Никой не успя да ми разкаже за нейната първа реакция. Но се знае, че този път тя е била убедена, че ако е момиче ще я кръстят на нея. Опитвала съм се да разсъждавам за нейния ход на мисли и чувства тогава, тъй-като, вече споменах, с нея си приличаме доста. Тя е искала да е момиче. Не ú е било безразлично какъв ще е пола на детето. Съвсем нормално е да е мечтала дъщерята на любимия ú син да носи нейното име. Всъщност след баща ми още двама негови братя дадоха на дъщерите си това хубаво име. Имаше три Елени кръстени на въпросната баба, но тя обичаше най-много сестра ми. И не защото е първата Елена, а защото е на Коцето – нейния любимец, нейната гордост.
Има един факт, който след толкова години ярко показваше чувствата на баба Елена към сестра ми. Тя беше починала вече и месеци по-късно като разчиствали зимника роднините намерили грижливо пазена бутилка с ракия, домашна – запушена според точните правила за съхранение и с надпис: “1971 за Ленчето на Коце”. Дядо Димитър беше починал много, много преди баба. Тя е намерила и съхранила бутилката. И тя я е надписала – почеркът беше нейния. Лени я отвори на годежа си – зетя разправяше, че била много хубава. Та, дреболия – бутилка ракия. Аз обаче виждам в тази бутилка обичта на баба към сестра ми, преминала през всичките тези години и достигала до нея дори и след смъртта ú.
Когато се разболя и дойде да живее при мама и сестра ми съм виждала тази любов в очите ú. Сега се замислих и осъзнах, че не съм ревнувала, че не гледа мен така. А дали не ме е гледала и мен така, а пък аз повлияна от всичките разказани ми неща не съм я забелязала?! Знам ли?! Размислих се за това, докато разглеждах снимките, които искам да покажа и на вас. Гледах ги с други очи вече и мисля, че усещам обичта, а може просто да ми се иска да е така. И тъй като няма как да узная истината ще си остана с усещането – харесва ми.

Към ІV част – Оживяли спомени

За бунтовниците и умиротворителите

Към І част – За традициите и бунтовниците

Да продължа с разказа за имената на децата и как изборът им влияе на отношенията в една семейство.

Клетвата на баба ми Елена, никога да не произнася името ми, не впечатлила особено майка ми. Тя се стараела да се държи с баба, в малкото време, през което се виждали, възпитано и както изискват правилата за добро поведение. В онези първи години от съвместния им живот, когато ходели на гости в селото, отсядали при семейството на татко – така повелявала традицията. Това не се харесвало много на мама. Не само заради лошите отношения със свекърва ú, а и защото къщата на нейните родители била по-голяма и уютна. Но правила този компромис в името на мира. Пък и най-вероятно заради подреждането на приоритетите – ако ще води битки, то поне да е за нещо голямо, а не за това къде да преспи една нощ.  Така било до онзи ден, когато се случила историята, която ви разказвам.
Отседнали сме тримата в малката, схлупена и изпълнена с хора къщичка и младоженците веднага били впрегнати на работа – трябвало да се прекопае лозето. И тъй като няма на кого да оставят бебето, т.с. мен, взели и баба Елена, за да ме гледа, докато младите копаят. Мама ми е разказвала доста пъти, емоционално и подробно, цялата сцена.
Бил топъл ден в началото на лятото. Майка и татко копаят усърдно лозето и си говорят тихо, влюбено. Наблизо има дърво, което хвърляло голяма сянка, а под него аз, около 4-5 месечна, в цедилка (люлка-хамак завързана на клоните на дървото) и бабата, която трябвало да се грижи за мен. Първия половин час съм спяла и всичко било наред. Но после…
После съм се събудила и веднага съм започнала да плача. Който ме познава знае, че съм доста гръмогласна.  Сега се опитвам да контролирам това, но тогава не съм могла, по обясними причини.  Според думите на мама „през три села са ме чували“ – огласяла съм простора с виковете си. След като установили, че нямам никаква уважителна причина да рева оставили бабата да ме укроти. И тук настават драматичните събития.
Аз крещя, бабата се опитва да ме усмири само като полюшва люлката и нарежда – “Шът, бе дете. Млъкни, бе бебе. Спри, бе момиче.” И отново, пак – “Дете, бебе, момиче”.  Само това чувала мама и кръвта ú кипнала. Казва, че на третото изреждане на всякакви обръщения, но не и името ми, хвърлила демонстративно мотиката по средата на лозето и заявила категорично на татко – “Докато майка ти не научи името на дъщеря ми няма да стъпя в къщата ú.” След което ме взела и без дори да погледне баба или татко с енергични крачки се запътила към дома на баща си.
Дядо, както вече писах – върл радетел за спазването на традициите, първоначално отсякъл – “Връщай се в дома на мъжа си. Ти си го избра. И родата заедно с него.” Тук се намесила баба ми, моята любима и невероятна баба. Тя кротко и разумно предложила първо да видят какво ще направи татко, можело пък и да оправи нещата – “Като си доде Коцето той ще каже как да е, Атанасе. Остави децата сами да се оправят.” Тя просто притежаваше дарбата да носи мир в семейството! И дядо ми я послушал.
Баща ми дошъл няколко часа по-късно и първото, което казал е, че от днес нататък баба Елена ще ме нарича по име. И добавил, че идеята да отсядат в къщата на мамините родители е добра – защото има място за всички, и баща му и майка му няма да се притесняват, че е тясно, пълно с хора у тях и т.н. Звучал убедително с аргументите си и дядо Атанас не само се съгласил да нарушат тази традиция, ами и много се зарадвал – щели да си бъдат при него. Той обожаваше цялото семейство да е под крилото му, близо един до друг. Затова и беше построил голяма къща – “Да има място за всички”. Затова и така подреди нещата, че и 4-те му деца живеят в София, в един квартал, на една улица, в съседни къщи – “Като ще ви идвам на гости, поне да ходя от къща на къща, а не от град на град”.

Но какво се е случило, за да се прекрати тази битка за името ми?
По думите на татко, след като се прибрали от лозето, с баба Елена се затворили сами в една стая и си поговорили. Какво са си казали – не знам, не пожела да сподели с мен. Каза само “Важен е резултата от разговора, а не какво сме говорили.” А резултата бил потушаване на битката, приемането ми от бабата и установяването в къщата на мамини. Може и да е прав, но на мен ми се иска и днес да знам какво точно се е случило в онази стая. Познавах и двамата добре. Татко умееше да убеждава, знаеше кои точно думи, кога и как да каже. Беше любимото дете на баба и имаше огромно влияние над нея. Но тя беше огън – непримирима, властна, вечно изискваща, готова да се бие до край, за да постигне целта си. Също така и много, много горделива и честолюбива.
Как я е убедил да прекрачи клетвата си; да изтръгне от нея обещание да казва името ми и да ме приеме за своя внучка; да се съгласи, че няма да отсядат при нея, където е могла свободно да води битките си с мама и да контролира младото семейство? Никога няма да науча, знам. Но и сега не спирам да си задавам тези въпроси.
Мисля си, че ако знаех какво са си казали щях да разбера повече неща за тях самите. А по този начин щях да опозная и себе си. За първи път описвам баба Елена безпристрастно, като разказвач, и написаното по-горе ме кара да се усмихвам.  То може да се каже и за мен. Каква ирония! Не ме е обичала, не ме е искала, а аз нося част от духа ú. И си признавам – харесвам тази част.
За едно нещо обаче, казано с голяма вероятност тогава, знам. Защото е реплика, която почти всички свидетели на тези истории са повтаряли пред мен – “Ако се беше родила момче, щеше да си Димитър и нещата щяха да бъдат съвсем други.” И всички, след като произнасяха това, ме оставяха с усещането, че е щяло да бъде по-лесно, но не и по-хубаво. Никога, нито за миг не съм почувствала съжаление в някого, че съм тази, която съм. С изключение на един човек.

Баба Елена не само се сближи с майка ми след смъртта на баща ми, но и се обикнаха. Точно както не беше крила омразата си към мама, така и не криеше появилата се впоследствие обич. Но към мен никога не я прояви, не я показа. Което значи, че не е забравила случилото се преди толкова години и ме е приела заради баща ми, а не заради мен самата. Не съм страдала от липсата на нейната обич. Получих всичко, което ми беше нужно от другата ми баба – Мария. И бях щастлива!
А името Димитър е моя орисия. Винаги в живота ми е имало минимум двама Митковци – близки или не толкова близки. Наскоро даже синовете ми обещаха още двама – бъдещи внуци.  Аз смятам, че е благословия. Макар понякога да се шегувам, че може да е проклятие отправено към мен от нелюбящата ме баба Елена – в онзи ден, в онази стая. Защото е сигурно, че и тя е произнесла репликата “Ако се беше родила…”
Едва ли обаче, е посмяла да си помисли нещо лошо, камо ли да ме прокълне – все пак съм била първородната дъщеря на любимия ú син. Но и за нея името ми е било Мария  - въпреки документите, обясненията и демонстрираното ми приемане.
В края на краищата тя получи своята Елена. И много я обичаше, и се грижеше за нея. Сестра ми беше любимата ú внучка и както вероятно предполагате го казваше и показваше пред всички. Но за това следващия път.

Към ІІІ част – За ангелчето със сини очи

За традициите и бунтовниците

Обещанието си е обещание. Спазвам го и ви представям разказа за името ми.

Трябвало е да се родя момче.  Е, на това поне се надявали повечето от семейството ми. Традиции – семейни, родови, патриархални – са щели много по-лесно да се спазят от нетрадиционно и бунтовнически настроената ми майка, ако се бях родила момче. Но не би…
От 4 поколения в рода на баща ми има традиция – синът кръщава своя син на баща си. Може и да не е първородния, но традицията се спазвала. Баща ми не е първородния син за дядо Димитър, но му дали името на неговия дядо – Костадин. И се очаквало да продължи традицията, както си му е реда. Така когато мама била бременна с мен никой не се питал какъв е полът ми – всички очаквали момче. При това и името се знаело – Димитър. Е, сбъркали са. И едва когато съм се родила станало ясно кой и какво точно е искал, и защо.
Оказало се, че точно майка ми много е искала да съм момче. Не по причините поради, които аз исках същото,  но го е искала. И когато замръкнала на 25 януари 1963 година с мен на ръце се изправила пред една дилема – как хем да спази традициите, хем да не се казвам Елена.  Това е името на майката на баща ми (свекърва ú) и според въпросните традиции се очаквало да се казвам така. Да, ама мама не искала. Не знам какво се е случило през тази първа година от брака им, но баба Елена и майка, меко казано, не се харесали. Всъщност били във война, която поради голямото разстояние между тях все още била тиха война. Но мама осъзнавала, че ако не ме кръсти на нея войната ще стане открита и яростна. При това не само с баба ми.
Цялата тази история, която сега ви разказвам плавно и подред, аз съм събирала в продължение на десетилетия – късче по късче, от подхвърлени реплики на всеки от семейството, от отговори на директни въпроси, от поведението или отношението на замесените към случилото се. Повечето разказваха и споделяха моменти от нея със смях и закачки. Баба Елена не съм питала по причини, които съм описала по-долу.  Но според думите на баща ми тя отдавна е забравила тази история и чувства нещата по друг начин. Дали я оправдаваше или ми обясняваше по забавен начин – не знам. Той беше с талант на дипломат и сладкодумен. Най-вероятно я е оправдавал, за да не ме нарани. Но фактът си оставаше – бабата не ме обичаше и не го криеше.
Единствената, която и до днес не вижда забавната страна на историята е майка ми. Защо? Все още не смея да я попитам. Може би някога ще го сторя, а може би няма значение – това е минало и е такова каквото е. Та, да продължа.
Разбира се, мама искала да се казвам Мария – на собствената ú майка, която не веднъж и тук съм споменавала беше невероятна жена. Осъзнавала обаче, че ако го направи няма никакви доводи, за да защити избора си, освен желанието. Нарушаването на традициите щяло да бъде санкционирано подобаващо първо от баща ú – строг, консервативен и ужасно държащ на реда и правилата в семейството. Тя вече се била изправяла срещу него нарушавайки правилата и приставайки на баща ми. Историята за това ще разкажа друг път – и тя е забавна. Та, тя си мислела, че не трябва да го прави пак – толкова скоро и толкова явно .
Пропуснах да спомена, че баща ми не е имал никакви претенции как ще се казвам. Единственото, на което държал е, ако съм момче да се казвам Димитър. Но като разбрал, че не е син интересувал се само от това да сме живи и здрави ние с мама. И черпил, и се черпил дни наред за новородената си дъщеря.  Бил щастлив. А мама лежала и главата ú пушила вече от мислене. Решила да остави проблема за сутринта – утрото е по-мъдро от вечерта.
Събудила се на другия ден и била осенена от идея – напълно подходяща и отговаряща на традициите. Една такава давала възможност кумът да предложи списък с имена, от които тя да избере, по ред на номерата. Напълно я устройвало да спази точно тази традиция, която никой нямало да порицае. И била сигурна в две неща. Първо, че името Елена ще е на по-крайни места. Хи хи  Тъщата на кума се казвала така и мама знаела със сигурност, че той не я, хъммм… харесва.  И се надявала (около 70%), че производно или подобно на Мария ще бъде на доста по-предни места преди Елена. Изключително слаба била надеждата ú да види точно Мария. Но това било най-доброто решение – “И вълкът сит, и агнето цяло”. Извикала татко и му казала за идеята си. Той, разбира се, веднага се съгласил и на другия ден списъкът бил изпратен. Тръпнеща мама го взела и усмивка озарила лицето ú. Станало точно както предполагала (умница е тя, метнала съм се на нея  ).
Имало 10 имена. Елена се мъдрело на 8-мо място и мама си отдъхнала – имала голям избор преди него. Първите две, по собствените ú думи, били “селски”. А тя искала красиво име. Но третото… Третото било Мариана. И на мига заявила, че ще се казвам така, защото “кумът е избрал това име“.  „И то няма нищо общо с името на баба ти – не си кръстена на нея. И не си МариЯна, а МариАна.“ Ето тези обяснение и „неоспорими“ доказателства за избора ú чувам вече 46 години. И не отстъпва, и не променя и дума в тях въпреки факта, че баба Мария ме смяташе за продължител на името ú. И ми изпращаше подарък на всеки 15 август. Последния беше месеци преди да почине. Накарала майка ми да ми купи блуза – тя вече се придвижваше трудно на 90 години. И тя я е купила, и ми я донесе. Въпреки всичките ú обяснения и оправдания, че нямам нищо общо с името Мария.
Винаги когато получавах подаръка си се трогвах, сърцето ми се стопляше и сълзи се появяваха в очите ми. Знаех, че баба ме обича, както обичаше и всичките си 9 внуци. Но този подарък ме караше да се чувствам специална за нея – аз не бях една от внучките ú, аз бях нейната Мария. В много отношения съм наследила доста от качествата ú. Други тя е създала в мен и имаше достатъчно време от живота си за да види, че съм възприела много, много. Гордееше се с мен и с това, което съм създала. А нейната оценка, чувствата и мислите ú, бяха от голямо значение за мен.

Баща ми харесал името веднага. В последствие измисли умалителни  имена и на двете със сестра ми. Моето беше Манка. Защо? Така и не успях да го попитам. А мама не знае точния отговор – казва, че просто го измислил веднъж и го харесал.
Дядо Атанас (бащата на майка ми) бил доволен, че е спазена традицията. И се радвал, че се казвам така. Дядо Димитър също нямал претенции към името и го харесал. Казал, че още има време да се появи продължител и на неговото име. Мама и татко искали две деца – ето ти втори шанс. Хи хи   Ще се изненадате ли, че и там има  забавна история покрай “второто разочарование”?    Не само, че има. Но  с тази история и до днес се шегуваме заедно със сестра ми. Ще я разкажа по-нататък, обещавам.
Разбира се, сестра ми се казва Елена – вече нямало мърдане и мама се примирила. И двете имена са красиви и ми харесват. Щях да се чувствам страхотно и, ако аз се казвах Елена. Но майка ми е имала други планове.

Остана баба Елена. Както вероятно се досещате тя не само не била очарована от избора, ами била вбесена. Виждала съм я вбесена – беше убийствена. Колкото и да не ми е приятно, по това приличам на нея. Мама и татко са от едно и също село. Тя го обикаляла и на всеки, който проявявал интерес разказвала доста злъчно, че никакви традиции не могат да прикрият явното нежелание да я зачетат. Намразила майка ми съвсем. Не криела чувствата си и ги прехвърлила и на мен. Нямам никакъв спомен да е проявила обич или загриженост към мен някога. Най-доброто, което съм видяла е интерес, при това рядко, и едва след като почина татко. Може да е чувствала угризения, може да е защото след като татко го нямаше те изведнъж се сближиха с мама и станаха едва ли не приятелки. Когато се разболя и се залежа не искаше да бъде при никое друго от 7-те си деца, а при мама. Това също е друга история – прекратяването на една война между снаха и свекърва, едва когато обичният и от двете си е отишъл завинаги. Тя не е забавна, но е поучителна.
В онази далечна година, когато съм се родила, баба Елена се заклела и повтаряла клетвата си пред всеки – “Няма да изрека името на това дете никога”. Нарушила клетвата си, разбира се. Но това ще е следващия ми разказ, че този стана много дълъг. Имам подозрения, че в онзи момент, когато се отказала от клетва си, е отправила някакви “пожелания” по мой адрес. И за това после.

Към ІІ част – За бунтовниците и умиротворителите

1,2,20… 23

23 години – някои казват „много са“, други казват „малко са“. Според мен – достатъчно. Ще попитате – „Достатъчно за какво?“.  За добиване на опит и мъдрост. За създаване на едно страхотно семейство. За събиране на невъобразимо много щастливи мигове. 
Достатъчно, но… Винаги може още!
Та, продължаваме към още-то. Към 24-тата и после 25-тата. Тогава може да празнуваме шумно и весело. Сега само се поздравяваме.
Избрах този клип за поздрав, защото е хъмм… много интересен.
Та значи мъжът си седи с дистанционното, избира си каква да е жената, играе си с нея, тя го забавлява… А най-показателен е моментът с „паузата“. Май, това си е любима мечта на всеки съпруг. Да може да паузира половинката си.
Ми, мечтайте си. И ние си мечтаем.
И звучи любимото ми латино. Ех, мечтиииии.

„En Tu Cruz Me Clavaste“ – Chenoa

Английските картофи на Мариана

Време е и аз да публикувам някои от моите рецепти в кухнята. Сега да не вземете да си помислите, че са много и засукани.  Тц Бързо, лесно, вкусно – това е мотото ми. И като вúдя някъде такава рецепта и хоп, научавам я веднагически. Тази, с която започвам е точно и пълно отражение на мотото ми. Малко разказ от къде я знам.
Имаше, и май все още я дават понякога, една поредица по Евроком “Вкуснотиите на Оливър” – английски готвач дето си пада по моето мото.  Следях го редовно и няколко от неговите рецепти си ги харесах, ама тази спечели овациите на семейството и приятелите. Че даже и лепнаха моето име.  Много са вкусни картофите и веднага питаха за рецептата. Като я казвах и всеки възкликваше “Ама тя е лесна”. После я правеха и нещо не им ставаха като моите. И се чуваше “Е, не са като картофите на Мариана”. Дърпах се за авторството, дърпах се, и накрая се предадох.
Та така, рецептата се казва “Английските картофи на Мариана”. Те не са за самостоятелна храна, а за гарнитура. Към каквото искате може да ги сложите за допълнение – Бьоф Строганов, Пълнена патица по провансалски, Пилешки гърди “Болонезе”…  Хи хи Вече гледате ли подозрително? Шегувам сеее.  Най вървят с топла, българска скара – пържоли, кюфтета, кебапчета и прочие. Поне моите омитат яки количества и от скарата, и от картофите. Стига с бърборенето минавам към същественото.

Продукти:
Картофи – количество колкото искате
Мазнина – масло, олио, зехтин – по избор, ама повече от обикновено за печени картофи
Сол на вкус
Магданоз, копър или друга зелена, прясна подправка, която харесвате

Начин на приготвяне:
Обелвате картофите и ги нарязвате мнооого на едро – малък картоф – цял, среден – на две, голям – на три парчета. Кипвате вода и ги слагате малко да уврат. Точно там е тънкостта се оказа. Кога да се извадят? Значи не трябва да са просто бланширани. Но не трябва и да са недоварени. Искам да кажа, че трябва да ги извадите преди да започнат да се сваряват. При набучване на вилица тя трябва да влиза много трудно, но да влезе. (егати обяснението, ама се надявам да ви е станало ясно).
Вземате подходяща тава и слагате мазнина на дъното ú. Изваждате картофите от водата в точния момент и ги слагате в нея. Ръсите сол и още мазнина, повече. Фурната е загрята предварително на максимум, бутате тавата на най-горния ред и печете. Когато се запекат добре, с коричка, изваждате от фурната. Върху тях слагате зелените подправки – едро или ситно нарязани – както искате.

Ето резултата. Отвън са с хубава хрупкава коричка, а отвътре са меки.

Ами това е. Слагайте ги до пържолите, и гледайте как ще забравят за тях и ще се нахвърлят на “Английските картофи на Мариана”.

Добър апетит!

Константин и Елена

Константин Велики – интересен и забележителен император. Елена – всеотдайна майка стояла винаги редом до сина си. Двама светци, които празнуваме днес. Празнувам и аз. Имам син Константин!
Когато го поех за първи път в ръцете си и произнесох името му, се сетих за наричането на големия син. Та и за него нарекох – Константин – на дядо си, на Константин Велики и на Константин Кирил Философ. Не са му много. Детето се справя чудесно – и да е креативен, и лидер, и да е умен.

Честит Имен Ден, сине!
Бъди жив  и здрав! Запази устрема и вдъхновението си! С усмивка и сила, с дръзновение и разум покорявай върховете! Нека сърцето те води напред!
Обичам те!!!

Честит Имен Ден на всички, които носят тези прекрасни имена!

Поздрав с една от любимите песни на сина ми!

„Черна овца“ – Ахат

Георги Победоносец

Преди почти 20 години, все още замаяна от упойката, отговарям на въпроса как ще се казва новороденият ми син, точно така – Георги, Победоносец! Не съм го мислила предварително, думите сами са отлетяли. Като наричане или желание – не знам. Но е истина, че победите съпътстват живота му. И дано винаги бъде така!

Честит Имен Ден на всички, които носят името на този светец!

Бъдете живи и здрави! С усмивка, ведрост и силен дух побеждавайте и бъдете щастливи! Нека любовта изпълва сърцето ви! Нека мечтите ви водят напред!

Честит Имен Ден, сине! Обичам те!!!

„Свети Георги“ – Каналето

И политам

Преди 13-14 години сестра ми имаше бар в квартал, където около 70% от хората слушаха чалга (сръбска, българска и пр.). Останалите 30% слушаха освен чалгата и народна музика, поп и рок, диско. Разбира се, музиката, която звучеше в бара ú, беше в същия стил и съотношение.
А тя обожаваше (и сега също) Лучано Павароти. Имаше си една касетка с негови изпълнения и понякога, когато беше сама в заведението или пък то имаше специални посетители, я пускаше. Пускаше я и при още един случай. Когато в бара оставаха окъсняли посетители, неконсумиращи, но и нетръгващи си. Знаеше от опит, че Павароти ще ги изгони. Още при първите звуци се чуваше репликата „Време е да си ходим. Пуснаха операта.“ 
Всъщност в този квартал живеят добри, умни и трудолюбиви хора. Просто вкусът им към музиката на повечето от тях, винаги се е различавал от моя и на сестра ми. С eдно изключение – Граовското хоро.
Сетих се за тази история, защото вчера ме поздравиха с „Caruso“. Когато я слушам забравям за света около мен. Потапям се в музиката, отварям сърцето и душата си, и я оставям да проникне в мен. Усещам как постепенно сваля товара, който нося. И когато запее припева – политам. Духът ми, лек и освободен, полита нагоре. И летя, летя. Дали търсеща или рееща се, дали копнееща или тъгуваща, няма значение. Полетът ме пречиства и ме прави щастлива.

„Te voglio bene assai
Ma tanto, tanto bene sai“

„Caruso“ -Luciano Pavarotti

„Обичам те толкова много,
толкова много, добре знаеш.“