Към І част – За традициите и бунтовниците
Да продължа с разказа за имената на децата и как изборът им влияе на отношенията в една семейство.
Клетвата на баба ми Елена, никога да не произнася името ми, не впечатлила особено майка ми. Тя се стараела да се държи с баба, в малкото време, през което се виждали, възпитано и както изискват правилата за добро поведение. В онези първи години от съвместния им живот, когато ходели на гости в селото, отсядали при семейството на татко – така повелявала традицията. Това не се харесвало много на мама. Не само заради лошите отношения със свекърва ú, а и защото къщата на нейните родители била по-голяма и уютна. Но правила този компромис в името на мира. Пък и най-вероятно заради подреждането на приоритетите – ако ще води битки, то поне да е за нещо голямо, а не за това къде да преспи една нощ.
Така било до онзи ден, когато се случила историята, която ви разказвам.
Отседнали сме тримата в малката, схлупена и изпълнена с хора къщичка и младоженците веднага били впрегнати на работа – трябвало да се прекопае лозето. И тъй като няма на кого да оставят бебето, т.с. мен, взели и баба Елена, за да ме гледа, докато младите копаят. Мама ми е разказвала доста пъти, емоционално и подробно, цялата сцена.
Бил топъл ден в началото на лятото. Майка и татко копаят усърдно лозето и си говорят тихо, влюбено. Наблизо има дърво, което хвърляло голяма сянка, а под него аз, около 4-5 месечна, в цедилка (люлка-хамак завързана на клоните на дървото) и бабата, която трябвало да се грижи за мен. Първия половин час съм спяла и всичко било наред. Но после…
После съм се събудила и веднага съм започнала да плача. Който ме познава знае, че съм доста гръмогласна.
Сега се опитвам да контролирам това, но тогава не съм могла, по обясними причини.
Според думите на мама „през три села са ме чували“ – огласяла съм простора с виковете си. След като установили, че нямам никаква уважителна причина да рева оставили бабата да ме укроти. И тук настават драматичните събития.
Аз крещя, бабата се опитва да ме усмири само като полюшва люлката и нарежда – “Шът, бе дете. Млъкни, бе бебе. Спри, бе момиче.” И отново, пак – “Дете, бебе, момиче”. Само това чувала мама и кръвта ú кипнала. Казва, че на третото изреждане на всякакви обръщения, но не и името ми, хвърлила демонстративно мотиката по средата на лозето и заявила категорично на татко – “Докато майка ти не научи името на дъщеря ми няма да стъпя в къщата ú.” След което ме взела и без дори да погледне баба или татко с енергични крачки се запътила към дома на баща си.
Дядо, както вече писах – върл радетел за спазването на традициите, първоначално отсякъл – “Връщай се в дома на мъжа си. Ти си го избра. И родата заедно с него.” Тук се намесила баба ми, моята любима и невероятна баба. Тя кротко и разумно предложила първо да видят какво ще направи татко, можело пък и да оправи нещата – “Като си доде Коцето той ще каже как да е, Атанасе. Остави децата сами да се оправят.” Тя просто притежаваше дарбата да носи мир в семейството! И дядо ми я послушал.
Баща ми дошъл няколко часа по-късно и първото, което казал е, че от днес нататък баба Елена ще ме нарича по име. И добавил, че идеята да отсядат в къщата на мамините родители е добра – защото има място за всички, и баща му и майка му няма да се притесняват, че е тясно, пълно с хора у тях и т.н. Звучал убедително с аргументите си и дядо Атанас не само се съгласил да нарушат тази традиция, ами и много се зарадвал – щели да си бъдат при него. Той обожаваше цялото семейство да е под крилото му, близо един до друг. Затова и беше построил голяма къща – “Да има място за всички”. Затова и така подреди нещата, че и 4-те му деца живеят в София, в един квартал, на една улица, в съседни къщи – “Като ще ви идвам на гости, поне да ходя от къща на къща, а не от град на град”.
Но какво се е случило, за да се прекрати тази битка за името ми?
По думите на татко, след като се прибрали от лозето, с баба Елена се затворили сами в една стая и си поговорили. Какво са си казали – не знам, не пожела да сподели с мен. Каза само “Важен е резултата от разговора, а не какво сме говорили.” А резултата бил потушаване на битката, приемането ми от бабата и установяването в къщата на мамини. Може и да е прав, но на мен ми се иска и днес да знам какво точно се е случило в онази стая. Познавах и двамата добре. Татко умееше да убеждава, знаеше кои точно думи, кога и как да каже. Беше любимото дете на баба и имаше огромно влияние над нея. Но тя беше огън – непримирима, властна, вечно изискваща, готова да се бие до край, за да постигне целта си. Също така и много, много горделива и честолюбива.
Как я е убедил да прекрачи клетвата си; да изтръгне от нея обещание да казва името ми и да ме приеме за своя внучка; да се съгласи, че няма да отсядат при нея, където е могла свободно да води битките си с мама и да контролира младото семейство? Никога няма да науча, знам. Но и сега не спирам да си задавам тези въпроси.
Мисля си, че ако знаех какво са си казали щях да разбера повече неща за тях самите. А по този начин щях да опозная и себе си. За първи път описвам баба Елена безпристрастно, като разказвач, и написаното по-горе ме кара да се усмихвам.
То може да се каже и за мен. Каква ирония! Не ме е обичала, не ме е искала, а аз нося част от духа ú. И си признавам – харесвам тази част. 
За едно нещо обаче, казано с голяма вероятност тогава, знам. Защото е реплика, която почти всички свидетели на тези истории са повтаряли пред мен – “Ако се беше родила момче, щеше да си Димитър и нещата щяха да бъдат съвсем други.” И всички, след като произнасяха това, ме оставяха с усещането, че е щяло да бъде по-лесно, но не и по-хубаво.
Никога, нито за миг не съм почувствала съжаление в някого, че съм тази, която съм. С изключение на един човек.
Баба Елена не само се сближи с майка ми след смъртта на баща ми, но и се обикнаха. Точно както не беше крила омразата си към мама, така и не криеше появилата се впоследствие обич. Но към мен никога не я прояви, не я показа. Което значи, че не е забравила случилото се преди толкова години и ме е приела заради баща ми, а не заради мен самата. Не съм страдала от липсата на нейната обич. Получих всичко, което ми беше нужно от другата ми баба – Мария. И бях щастлива! 
А името Димитър е моя орисия.
Винаги в живота ми е имало минимум двама Митковци – близки или не толкова близки. Наскоро даже синовете ми обещаха още двама – бъдещи внуци.
Аз смятам, че е благословия. Макар понякога да се шегувам, че може да е проклятие отправено към мен от нелюбящата ме баба Елена – в онзи ден, в онази стая. Защото е сигурно, че и тя е произнесла репликата “Ако се беше родила…”
Едва ли обаче, е посмяла да си помисли нещо лошо, камо ли да ме прокълне – все пак съм била първородната дъщеря на любимия ú син. Но и за нея името ми е било Мария - въпреки документите, обясненията и демонстрираното ми приемане.
В края на краищата тя получи своята Елена. И много я обичаше, и се грижеше за нея. Сестра ми беше любимата ú внучка и както вероятно предполагате го казваше и показваше пред всички. Но за това следващия път.
Към ІІІ част – За ангелчето със сини очи