За семейството, подаръците и глезлите

Събота сутринта, с очакване за дъжд отиваме в полите на Западна Стара планина. Аз обаче, не вярвам на синоптиците и през цялото време повтарях, че слънцето дето грее ще грее целият ден. Всъщност не отиваме много далеч. Целта ни е Конна база „Кремиковци“.
Май досега не се е случвало да ви разкажа за семейната ни приятелка Ирена и двете ú дъщери – Моника и Саня. Познаваме се от 13 години – децата ни запознаха. Сближихме се и постепенно се превърнахме в едно семейство. Заедно отгледахме нашите прекрасни  синове и дъщери. От около 6 години за рождения ден Саня (по-малката) получава подарък от нас  – уроци по езда. До поминалата година ходеше в конна база „Хан Аспарух“. Миналата пропуснахме, защото си счупи крака, но тази получи не само поредния урок, но и разходка в гората.
Докато тя се забавляваше яздейки кротката Саманта, ние разгледахме базата, конете, наслаждавахме се на природата и разбира се, направихме много снимки. Хранихме, докосвахме кончетата и понитата, наблюдавахме с любопитство всичко около нас. Забелязахме, че в базата имаше предимно деца, които се грижиха за конете. И го правели не срещу заплащане, а защото им харесва, интересно им е. И си вършеха работата много старателно.
Саня трябваше да покаже уменията си на Янислав, инструктора ú, преди разходката и да научи нови неща. Спряваше се блестящо и често чувахме „Браво“ от Яни. А после ни помахаха за довиждане и се отправиха към гората.
Когато се върна… ходеше странно. И разказваше с леко пренебрежение,  в което обаче, се долавяше голямо задоволство: „А тази лигла не обича да ходи по камъни и пясък, само по трева. И като видеше такова място се завираше в трънаците само и само да стъпва по меко. Цялата съм изподрана.“ „Коя лигла, мила?“ „Как коя – Саманта! Ше ми се прави на принцеса! Ама с мен не е лесно да се излезе на глава. Като хукна по един камънак, щото не намери трева, се наложи да я усмирявам. Но се справих, разбира се.“  С Ирена се споглеждаме и избухваме в смях. Нашата глезена принцеса Саня си беше намерила майстора – глезената Саманта, с която е трябвало да работят в  екип. Като я слушахме останахме с усещането, че именно сходствата в характера им са ги накарали да се харесат и разходката е била невероятно изживяване.
Но стига съм говорила. Вижте сами това красиво място и конете и ако пожелаете може и вие да го посетите.

Малки, големи, черни, бели, кафяви…

„Ще му дам ябълка, ама нали няма да ми отхапе ръката?“

„Искам, искам. Споко, няма да ти изям ръката.“

„Готова съм. Къде е Саманта?“

„Браво, справяш се много добре!“

И пак „Браво“.

Само с него се сприятелих. Другите са много големи.

Децата се оказаха най-добрите гледачи на коне в тази база.

„Не е ли време за разходката?“

Време е да потегляме.

Напускат ограждението за първата ú разходка с кон.

„Ама, защо ходя така?!“

Снимки: Димитър Димитров и Мариана Димитрова

Що е то романтик?

Хубаво е да предизвикваш някого, но трябва да си готов  да приемеш и отправено предизвикателство. Лошо е, ако дори не си усетил, че си предизвикал някого, а той в отговор го направи. На това му се вика подценяване на ситуацията и човека и винаги си плащаш за грешката.  И аз си платих – с ровене в нета, четене, мислене, мъдрене и разговори/спорове с приятелки. И най-вече с намиране на начин на изразя това, което мисля и чувствам. Браво, Ник! Благодаря ти, Ник! Обичам около мен да има подстрекатели и мотиватори.
Ето и моя отговор на отправеното ми от теб предизвикателство в поста в блога ви от 2.10.2009 „Есен“. Стана много дълго затова го публикувам при мен.

Точна дефиниция – вечния стремеж на човек да подреди, номерира, етикира нещата в себе си и около себе си. Дори и в психологията точно с това започнахме. Но… Дефиницията е начин да вкараме в рамка живота и нас самите. А на мен като ми кажат рамка, шаблон, стереотип, така трябва/се прави и все едно ми развяват червено знаме – втурвам се да доказвам, че това са окови, клетки, в които искат да ме затворят. Въпроса опира до баланса между картотекирането/етикирането и личното усещане. Затова за мен дефинициите са само начин да обясниш дадено нещо и да го подредиш в някаква йерархия за този момент, но не и да го рамкираш – то винаги търпи развитие. Ще се опитам да дам моят отговор на въпроса „Що е то романтик?“, многословно разбира се, и със сигурност не като дефиниция. Лаконичната дефиниция за „романтик” е „Последовател на Романтизма“.  Какви хора са били тези романтици всеки може да прочете в книги или в нета.
Ако вземем като първооснова обаче, описанието на последователите на Романтизма и проследим през годините развитието му, ще забележим, че ние днес придаваме и същото, но и различно значение.
В основата на романтиката стои светът на чувствата. Тя е възприемането и отразяването ни за света. В наши дни сме се научили да балансираме между чувствата и разума, но при повечето хора разумът надделява и чувствата остават на заден план. Затова и прояви на романтизъм виждаме едва когато има прояви на чувства и емоции и зависи от начините, по които ги изразяваме, ако ги изразяваме, и от отношението ни към самите тях. Защото всички хора изпитваме чувства и емоции, но не всички са романтици.
За мен романтикът е човек, който ги осъзнава, познава, уважава и най-вече показва/изразява. Дали ще са картини от природа, уловения миг на забързаното ежедневие, усетът за детайла и строежа на каквото и да е, предизвикателствата на науката, полетът на ума, обичта към хората, усмивката сияеща на лицето ни или изящната роза подарена  спонтанно – тези неща могат винаги да носят романтика в себе си, ако човекът е вложил чувствата си в цялото им многообразие – от тъгата до радостта, от изразеното разочарование до възхитата – в търсене на красотата и хармонията.
Изразените чувства и емоции, търсенето на красотата в нас и около нас, възприемането ú и показването ú на другите е нашият романтичен поглед  към света. Романтикът не се страхува да се противопостави на грозното, на скуката, на схематичното, на баналното – той и в тях ще види положителното, естетичното и ще намери начин да го покаже и на другите. По принцип, за мен, романтизма е не само лично усещане, но и усещането, което другите имат за теб. А то идва от онова, което ти самият разкриваш, даваш от себе си. Получава се кръг – виждаш красивото и доброто, после ги отдаваш на другите, за да се върнат при теб отразени.
Романтизмът е част от общуването между хората. Той е онзи елемент, който позволява да покажем най-доброто от нас и да получим най-доброто от другите. Разбира се, винаги има изключение – например да отдаваш романтиката само на себе си. Но ти определено не си от тези хора, Ник. И за мен си оставаш романтик дори и да не спреш да го отричаш.  Аз така те възприемам, защото това ми показваш.

Така… И след толкова изписани думи от мен искам да цитирам и лаконичното описание, което Деничеро снощи даде за теб, Ники – „Компютърджия с нежна душа.” Какво да се прави – някои го могат с много, а някои само с три думи.

Благодаря ти, Мадона!

Да се разпиша и аз с кратичък пост на тема Мадона.  Защо пък ú благодаря?!
Защото концерта ú в София стана повод пак да се видя с приятелката ми, която отдавна имаше билет и го очакваше с нетърпение.  Видяхме се, бъбрихме, смяхме се! Но се надявам мила, да си се забавлявала до дупка тази вечер на стадиона.  Утре ще ми разкажеш.
А сега ще сложа в чест на тази легенда в музиката моята любима нейна песен.
Лека нощ фенове на Мадона. Днес тя  е пяла за вас.

„Like A Prayer“ – Мадона

Повече от шест са

Ослушвах се, оглеждах се и си мислех, че ще ме подмине поредната блог игра, но не. Vilford ме е сложила в списъка (при това на първо място) на „метнатите на пангара“, като част от играта на Бу. И така. Шестте дреболийки, не-важни, а всъщност важни неща, които ме радват, усмихват, топлят душата ми и ме правят щастлива. Те са повече от 6, както правилно е забелязала Вили, затова първо ще напиша най-важните не-важни, а другите след тях.

1. Слънцето – топлината, лъчите му, светлината при залез и изгрев. То е винаги денем там, горе – дори и забулено в облаци. Просто, когато лъчите му ме докоснат душата ми се сгрява и усмивката не слиза от лицето ми. По ирония на съдбата обаче, съм алергична към него. Затова се налага да му се наслаждавам умерено и в определени часове. Уви! А за зимата, когато почти не го усещам, изобщо не ми се говори.

2. Водата във всичките и проявления – море, река, езеро, дъжд, басейн, пълна вана или силен душ, запотена бутилка – току-що извадена от хладилника. Хи хи В тези жеги едно от любимите ми неща е да изпия две трети от нея, а останалото да излея леко по себе си и да усещам как плавно струйките се стичат по лицето и тялото ми.

3. Интернет – до толкова съм свикнала с него, че когато един ден се прибрах в къщи и се оказа, че доставчика ни прави профилактика и ще го пусне след час, постоях 5 мин пред компютъра и го изгасих. Ми, просто кутия с пишеща машина, музика и снимки.
И не приемам да наричат хора като нас зависими. За мен интернет е врата към света – да отидеш на места, където не би могъл, да прочетеш нещо, което иначе ще ти е трудно да намериш, да научаваш новините и събитията веднага, а не после. И най-важното – дава ти възможност да се запознаеш и да общуваш с хора, които най-вероятно не би срещнал в живота си и не би могъл за толкова кратко време да опознаеш, при това от разстояние.

4. Нови запознанства – за общителен и бъбрив човек като мен, срещата с нови хора, опознаването им, общуването ми с тях е като „слънцето и водата за всяко живо същество”. Тези контакти, реални или виртуални, ме изпълват с енергия, карат ме да се чувствам свободна – излизам от ежедневието, политам и съм готова да покажа много неща от себе си. Когато го правя с хората около мен, обикновено го квалифицират като „Тя се развихри”. Обичам да се развихрям.

5. Колективните игри – на живо или онлайн. Те също предоставят възможност за общуване, съчетано със забавлението и удоволствието от самата игра. Няколко примера: Играта на белот с приятели или семейството – изключително мили и топли спомени, които искам да продължават да се трупат; игри на думи, не се сърди човече, народна топка, на градове и държави, на дама и ластик (децата около мен се грижат, да ми правят компания в тях); играта на бридж онлайн (мечтая да играя на живо, но не намирам още трима ентусиасти за нея) – сайта, където започнах да играя за първи път ми е особено скъп. Оттам започна пътуването към активното ми общуване в интернет пространството и доведе до намирането на моето място тук, сред вас в Уърдпрес. Странни са пътищата на съдбата. Как от бридж, стигнах до собствен блог, в който пиша с огромно удоволствие, и много нови приятели?!

И ето го шестото. То е ново за мен, едва от година и половина. Всъщност е преоткрито старо. Бях го пренебрегнала през последните 15-20 години от живота си, заета да го планирам, организирам, контролирам и пр. –ирам. Но… съдбата, случайността, късмета толкова силно се намесиха, че би било неразумно (да не кажа глупаво), да продължавам да ги пренебрегвам. Още повече, когато ми носят такава радост и топлина в сърцето и в душата.
6. Съдбата – без значение какво ще ми поднесе, вярвам в нея! Искам я до себе си като спътник, като съветник, като съдник. В съчетание с интуицията и инстинктите ми, опита и знанията ми, се чувствам силна и уверена, както никога през живота си. Не искам да загубя това усещане. Затова всеки ден казвам „Здравей, съдба. Какво си ми приготвила днес?”.

Извън тези 6 неща слагам нещо, което ми е особено скъпо. И тъй като не съм получила разрешение да го огласявам публично моля ви, направете се, че не сте го прочели. Целувка за „лека нощ” от моите синове. Макар и вече големи, тази целувка – нетърсена и дадена с обич, прави сънят ми спокоен и сладък, а мен самата много щастлива.

Има още, разбира се. Изреждам ги без много обяснение.
Огъня – от този на запалката, до огромния на Сирни Заговезни; музиката – най-вече латино; любими книги – ей така, да отворя някоя и препрочета откъс от нея; шоколад във всичките му форми – от блокче,  през крем, до торта; качествено шампанско – мммм божествено усещане; пътуване на дълги разстояния нощем с кола, влак или кораб – очарование, романтика, мистика и тръпката от пристигането, без значение дали е познато или ново място; зеленината и цветята – пъстротата, красотата и хармонията им винаги ми дават успокоение, топлина и покой; и последно, защото май прекалих – няколко любими мои хорá: Малишевско, Граовско, Селско шопско, Гъмзовата, Мелнишко… Спирам. Спирам, че списъка е дълъг.

Време е да предам щафетата нататък. Затруднена съм в избора, тъй като играта върви вече от доста дни. Затова, ако някой вече е поел играта от друг да счита, че има две щафети – може пък това да му дава правото да пише повече от 6 неща.

1. Гери – За мен ще бъде удоволствие Гери, да видя и снимките на шестте не-важни важни  дреболийки, които те правят щастлива.
2. NeeAnn – Моля те Ник, не отказвай. Разкрий нещичко за себе си. А? Не е задължително да е с думи – може и със снимки. Плиииз
3. LeeAnn – Може би си разказвала вече за тях Лиан. Но не отказвай да ги напишеш отново.
4. Митко – Знам, че и Вилфорд ти е предала играта, Мите. Правя го и аз, с надеждата да се включиш. На две дами трудно се отказва.
5. Ssk – Станислав, ще ми бъде интересно и приятно да прочета кои са твоите 6 дреболии, които те правят щастлив.
6. Niili – Хайде, Нийли. Появи се поне за играта. Съвсем ни забрави.

Пречистване

„Огънят е магия. Огънят е стихия. Можеш да му се любуваш, или да гориш заедно с него. Може да те вдъхнови, или да ти даде сила.
И да те пречúсти!“

Снимка: Димитър Димитров

„A Dios Le Pido“ – Juanes

Зън, зън, дрън

Както вече обясних преди неколко дни, изпаднах в спициална душевна нагласа.  Вече съм на етап – „хиля се кат` идиотче и ми е много гот“. За нея успешно допринасяте и вие, мои мили приятели  – не сички, но нема да изреждам имена, вие си знаете кои сте.  Например…
Някой написал „Тъпо хайку“, което е сичко друго, но не и тъпо.  Или 1-2 оди-възхвали за вълшебни торти. Или тортени семинари описани от разни дребни вредители. Или лирични вдъхновения със заглавие „Дрън“. И прочие, и прочие.
Сичкото това е напълно подходящо и аз да издрънча.  
Дрън… Ето резултата.

И се зарея тя,
и се заблея.
А мисълта ú полетя.
Летя, летя и…
издрънча.

Е, това е вече наистина псилютно тъпо. Ама, мога и още.   Обаче, ощето – утре!
Лелеее… Щях да забравя. 

Честит Рожден Ден, Драге! Да си ни: жива, здрава, щастлива, влюбена, мечтаеща, сияеща! Да илядиш!
Айде, бау. Отлитам

П.П. Лудвам – бавно, но сигурно!
А за клипа и песента… Не бях аз, то така си беше!

„Macho Man“ -  Village people

Мисия

„Тя имаше мисия. Вървеше под дъжда, който не спираше да се лее, и разсъждаваше върху превратностите на съдбата. Всичко започна преди месец, а може би два. Или пък преди шест. Не, започна преди повече от година. Но това сега нямаше никакво значение. Тя имаше мисия….
Миналата седмица обсъждаше с приятелка ритуалите, които правим, когато търсим помощ от всякъде и от всекиго, най-вече от Него. Тогава приятелката ú си спомни, че в руската църква има параклис, където можеш да напишеш писмо с молба към архиепископ Серафим, погребан там и считан за Чудотворец. Била го правила и молбите ú били чути. Сега имаха конкретен, важен, специален повод да молят за един точно определен и много скъп за тях човек. И двете много искаха молбата им да бъде чута. Но тя беше тук, а приятелката ú не. Затова обеща да отиде. Избра си един от дните на Великден. Даже си определи и час – към 15.00, когато в града ще е тихо и спокойно. Но в 14.00 се случи нещо необичайно…
Отдавна не беше идвал. А днес дойде и както си говореха в чата, без повод или причина, я обзе усещане за тревога – за него. Чувстваше сякаш не е добре, сякаш го грози беда. Беше силно. Толкова се разтревожи, че когато той си тръгна, без да е получила отговор на неизречения си въпрос, направо и се доплака. Нищо не можеше да направи. Дори и да го попита, няма да ú отговори. Беше дискретен до крайност, не обичаше да споделя проблемите си, а към всичко това се прибавяше и факта, че от два месеца се дистанцираше от нея. И ето днес… Какво се случваше, случваше ли се изобщо нещо или си въобразяваше. Тя вярваше в интуициата си, в инстинктите си. Нямаше никаква видима причина да усеща това предизвестие за нещастие, но въпреки това то беше тук, в нея. И реши. Ще помоли Чудотвореца и за него. Не знаеше, какво му е, изобщо има ли му нещо, но ще помоли – за здраве, за щастие и добруване. И докато споделяше с приятелката си новите обстоятелства заваля проливен дъжд. “Не сега. Моля те, спри. Трябва да изляза” – говореше тя на дъжда и тревожно сновеше между прозореца и компютъра.
В това време на линия в чата се появи друга нейна приятелка. И с нея поговори. Търсеше начин да успокои страховете си и да се увери, че си въобразява всичко това. Приятелката ú си тръгна, но последното, което прочете преди да излезе беше фразата “Нищо, че вали, отивай”. И тя тръгна…
Вървеше под дъжда и сякаш не го забелязваше. Имаше мисия. Трябваше да измоли от Чудотвореца здраве и щастие за двама души. Какво ще направи и как – не знаеше. Щеше да реши като отидеше там. Като стигнеше и влезеше в параклиса, думите сами щяха да дойдат. Трябваше просто да стигне до църквата.
И ето, пристигна. В храма се готвеха за вечерната празнична литургия. Чистеха, подреждаха, църковният хор се разпяваше тихо. Имаше малко хора. Купи първо 6 свещи – две от тях запали веднага, за двамата, за които щеше да моли. Не знаеше дали е позволено, но ги запали и остави на свещника точно пред олтара. Искаше да са по-близо до най-святото място в църквата. Запали две и за молителите. Прекръсти се и потърси параклиса.
Когато влезна в него първо отиде до гроба на архиепископ Серафим. Голям портрет изобразяваше Чудотвореца. От образа му лъхаше чистота, доброта и благост, сякаш ú казваше “Добре дошла, дъще”. Имаше много цветя – свежи, красиви. Видя и кутията, където се поставяха листчетата с написаните молби. Но тя не беше готова да сложи своите.
Излезна в предверието и се загледа в хората, които бяха там и пишеха желанията си подпряни на масата, на коляно, или на длан. Бяха някак съсредоточени и вглъбени. Изненада се. Смяташе, че просто кратичко изписваш какво желаеш, за какво молиш и това е. А те сякаш съчиняваха писма. Седна на освободил се стол и се загледа в стенописите, чакайки да дойдат думите. Погледът ú попадна първо на картина изобразяваща Св. Иван Рилски изкачен на планината Рила, а срещу него на планината Витоша – архиепископ Серафим Соболев, Чудотвореца.
Като мълния мина през съзнанието ú спомена, че миналата седмица, на Лазаров ден тя ходи до Рилския манастир. И там изпълни ритуалите, които се полагат. Включително и малкото дървено кръстче, което купи и освети в черквата на манастира. Беше наречено за точно определен човек, за този за когото щеше да моли – първият, причината изобщо да реши да отиде в руската църква. Носеше го навсякъде със себе си. Мислеше за човека всеки ден и искаше кръстчето да е близо до мислите ú. Веднага го извади от чантата, уви връвчицата около ръката си и стисна малкият кръст силно в дланта си. В този момент погледът ú падна върху листа на съседа, който не спираше да пише. Първото, което прочете беше “Здравей, дядо владика…”. И нататък продължаваше да реди мислите си наистина като в писмо. В този момент реши – и тя ще го напише така, като писмо-молба.
“Здравей! Дойдох днес да те моля за…” и думите потекоха, леко и бързо. Разказа му за единия, после за другия. Моли, иска прошка. Оставяше всичко да извира от сърцето ú. Тя вярваше, че Чудотвореца вижда какво има там. Трябваше просто да го напише. Не усети кога беше стигнала края на писмото си. Последните думи дойдоха без дори да помисли за тях – “Смирена, вярваща, молеща и силна духом отправям молбите си!”.
Стана, сгъна листчетата, приближи се до кутията и ги пусна вътре. Застана отново пред портрета и повтори молбите си, говорейки с чудотвореца Серафим. Увлече се и започна да моли и за други неща. Но беше толкова обхваната от силата и вярата, че ú се искаше, ако може някак, да измоли всичко хубаво и добро за всички. Там, в онзи малък параклис усети такава сила и вяра в чудесата, в доброто, в Него! Тя, която не беше религиозна, стоеше притихнала и смирено молеше, вярвайки с цялото си сърце и душа, че молбите ú ще бъдат чути.
Отиде в предверието и запали отново за двамата по една свещ. Запали и за други, близки нейни, скъпи хора. А после се върна в църквата – литургията беше започнала. Погледът ú веднага се насочи към свещника пред олтара – двете мънички свещи стояха там догарящи, сякаш ú нашепваха “И ние Му казахме.” Прекръсти се и излезе от храма.
Дъждът беше спрял. Беше топло и тя реши да се разходи. Все още се тревожеше и за двамата. Но на сърцето и душата ú беше леко, сякаш беше свалила товар от себе си. Или пък се беше пречистила, смирила, или пък… Нямаше значение какво е – чувстваше се добре и гледаше света с усмихнати очи. Повървя малко и дъждът отново заваля, тихо, капка по капка, сякаш да я погали. Не отвори чадъра, а вдигна лице към небето. Засмя се. “Дъждът може и да е знак” – каза си тя и уверено закрачи напред. В този момент осъзна, че през цялото време беше стискала малкото дървено кръстче в дланта си.“

Търсене

18 април, 19.00 часа – вечерта преди Великден. Докато приготвям вечерята с ужас установявам, че след големия, празничен пазар в продължение на два дни, съм забравила да купя… хляб.  Ровя, ръчкам, но не – хляб няма, трошичка. Плахо казвам този факт с надежда трима мъже канари да изявят сами желание да излязат и да купят. Уви, единият отказва категорично с репликата “Нали вчера каза, че всичко си купила.” Двамата сина се споглеждат, после поглеждат жално към мен и питат “Ама, не може ли без хляб?” Решавам да изляза аз. Истината е, че ми се искаше да се разходя.
Отивам до големия супер и какво да видя! На щанда за хляб пълно с козунаци, но хляб – тц, няма. Тогава се сещам. Наскоро откриха денонощен магазин в квартала. Тръгвам към него с надеждата да намеря хляб.
Влизам. Притихнал, въпреки наличието на доста персонал. Двама клиенти – аз и младеж на около 25 години – обикаляме из щандовете, а в помещението тихо свири музика. Заслушах се. Любима моя, френска песен от поне 20 години. Така и не ú знам името. Дори не знам кой я изпълнява. Песента ме кара да се усмихвам и да си я тананикам. Вземам това за което съм дошла и си тръгвам, все още тананикайки си. И така вече два дни. Просто е там, в мен и звучи.
Днес споделих с Ралица – тя знае френски и слуша често френска музика, може пък да ми помогне да я намеря. Помогна ми и  още как…

Аз: От оня ден ми се наби една френска песен в главата и не мога да се сетя за името ú, ама ще се поровя в бокса.
Аз: Как се казваше оная, дребната, френска певица? Започна да пее от малка, има-няма 14 години беше май.
Тя:   Едит Пиаф ли?
Аз: Е де!
Аз: През 90-те пропя май.
Тя: Ванеса Паради?

Въпроси, отговори, два часа ровене в нета, откъслечни думи, които помня от текста, но изписвам на кенлийски, щото с френския не съм зле, а мноооооого зле.
Та така, тръгнахме от Ванеса Паради, през Аксел Ред, Патрисия Каас за разсейване. Щото съм сигурна, че не е тя. Каас има невероятен и уникален глас. Не мога да го сбъркам.
В един момент на Рали и идва страхотната идея да ú я изтананикам. Речено-сторено. Слагаме слушалките, включваме микрофоните. Аз се разпявам, за да звуча поне достоверно, дори и фалшиво. Смях, смях, закачки, шеги. Предупреждава ме, че ако ú хареса изпълнението ми ще го включи на колони, да озвуча приятно МОЛ-а.  Вече се заливам от смях.
Слуша тя моето старателно пеене, но не. Тц, не се сеща коя е. Въпреки, че ú звучи познато. Продължаваме търсенето с включен микрофон – далеч по-лесно е да общуваш говорейки, а не пишейки. Два часа бъбрене и слушане на френска музика – чудесен начин за забавление.
И внезапно тя произнася едно име – Милен Фармер – поредното, за което се е сетила. Пускам името в тубата и… Първата песен е именно тя, моята песен, търсена от години (така е, като не знам френски).
Открихме я, заедно. И заедно я слушахме с удоволствие. Слушам я и сега, докато пиша. Чуйте я и вие. Може и на вас да хареса.

„Desenchantee“ – Mylene Farmer

Ave Maria

Днес е Благовещение. Не само Дева Мария, а всяка майка си има свой ден „Благовещение“ – денят, в който е разбрала, че сте става майка. И той е благословен!
Онзи ден научих една лоша, отвратителна, гадна, скапана новина. До днес не спрях да изричам наум и на глас проклятия, ругатни, обиди и псувни по адрес на много неща. Не ми олекваше и нещата определено няма да се оправят с тях. Затова от днес спирам. Те носят негативни, отрицателни чувства и енергия. А аз искам да събера ВСИЧКИТЕ положителни, хубави, добри и красиви чувства, за да ги изпращам на човека, който в този момент има най-много нужда от тях! Искам да му дам сила, вяра, надежда, топлина и подкрепа! Искам да знае, че не е сам!

П.П. Моля ви, ако искате да коментирате, не изразявайте съчувствие и съжаление. На него му трябват сила, надежда и вяра, че лошото ще отмине и щастието ще се върне. Човекът и сега ги има, но ще му трябват още, и още. Това е битка и победителят трябва да е той!

„AVE MARIA“

Може би

Интересен израз. Аз обичам точните отговори и си признавам, че той понякога ме дразни. Е, предполагам и защото съм любопитна, и нетърпелива. И ми се иска сега да знам отговора, а не някога, може би.
Днес обаче, се замислих, че  „може би“ дава надеждата да узнаеш това, което искаш, или то да стане… А щом дава надежда значи е оптимистично зареден. Кара те да очакваш събитието, да си го представиш, или пък да мечтаеш.
Така… Оптимизъм, надежда, мечти – ето, че намерих нещо положително в нещо, което не харесвам. Тези дни  провокатори на ума ми за втори път накараха машинката в главата ми да заработи на пълни обороти. Добри резултати се получават. Благодаря, Astilar! Благодаря, Митко!
Отивам да измисля още две неща, които мога да правя с ръцете си (3 вече измислих ). И да помисля върху проблема с нарушаването на обещанията (особено на тези дадени на самия теб).
Може би ще открия какво още могат да създадат ръцете ми. Може би ще осъзная, че нарушавайки обещанието си, давам шанс на съдбата. Може би!

„Maybi I Maybi You“ – Scorpions