Избирам, избирам…

Не помня кога съм го направила за първи път, но съм била дете. Не помня и кой ми е казал смисъла на този ритуал, или традиция, но още като малка си избрах 22 март за мой ден от месеца. Традицията нашепва, че март е женски месец, а като си избереш един ден, наречен твой, той олицетворява теб и това, което ще ти се случи през идната година, емоционално предполагам, едва ли на съзнателно ниво. 😀 През всичките тези години малко или много 22 март е „приличал“ на мен, макар че е никой разумен човек няма да свърже капризите на климата с прогнозиране на емоциите. Но пък кой ли знае всички тайни на вселената. 😉

Презареждане

Сесията свърши. Напрегнатостта, съмненията, притесненията, страхът и тревогата трябваше да изчезнат. Да, ама не. Част от тях останаха и не ми отне много време да разбера защо. Тази сесия беше само първата от още поне 8 и може да се каже най-лесната (така разправят 😛 ). Само след 4 месеца е следващата и аз вече мисля за нея, а мислите ми са придружени с гореизброените психични явления. Ако продължавам така ще си докарам някое от току що научените психични състояния – дистрес или пък тревожност, която е резултат от травматична ситуация и е предшественик на неврозата. Затова се налага да се изключа за презареждане. 😉
Изключването включва:  никаква или почти никаква мисловна дейност по важни проблеми и въпроси; никаква работа с изключение на задълженията от всекидневието сведени до абсолютния минимум; дейности, които пречистват, успокояват и допринасят за релакса като хорА и надигравания, четива он или офлайн, музика, игри и всякакви други удоволствия съпроводени със смях и усмивки. Целта е да успокоя ума и душата си и да заредя с психична енергия бъдещи обекти и събития.  Въпросната енергия се нарича катексис, но за нея ще ви говоря понататък, обещавам. 😀 Наумила съм си да ви разкажа с думи лесни и малко хумор за някои от нещата, които научих. И това беше преди да бъда предизвикана/провокирана. 😛 Ще го направя след 29 ноември, защото дотогава съм заета със следващото си участие в надиграване, в Пазарджик. Повече подробности тук. Разказа ми за преживяното придружен със снимки ще се появи най-късно в понеделник. 🙂

Вече за втори път ноември и есента не ми носят тъга и меланхолия. Миналата година през този месец се появи блога ми, станах чанче, започнах да ви опознавам, приятели – не усетих как мина времето. Този ноември бях заета да уча, а сега съм изпаднала в любимото си състояние – нищонеправене (описаното горе си е точно това, ако помните). Пък и някак не мога да усетя есента и наближаващата зима – я какво слънце ни се усмихва отвън. 😀 Виж Коледа усещам, че наближава – вече правя планове за нея. 😉 Но и за тях – другия път.
Сега ви оставям с една песен, която много обичам – за релакс и презареждане. 😉

„Луната е толкова светла.
Остави сърцето си, тук при моето.
Животът е мечта, която ние мечтаем.
Надпреварвай се с луната, хвани вятъра.
Язди нощта докрая ú.
Сграбчи деня, изправи се за светлината…“

„I Want To Spend My Lifetame Lovin You“ – Marc Anthony & Tina Arena

А когато бяха малки…

Минавам онзи ден покрай отворената врата на детската стая  и виждам малкият ми син Коста да стои пред бюрото закривайки монитора на компютъра, а в стаята се носи ей тази музика, долу в клипа. През смях ме пита помня ли тази песен и от кой анимационен филм е. Разбира се, че помня и му го казвам. 😀 При това с мили и топли спомени – гледахме го цялото семейство. 🙂 Та синчето ми, макар че е на 17 години вече, седеше и ú се кефеше на песничката, и гледаше една от сериите.  И подхвана разговор съвсем подходящ за възрастта му – „Ама мамо, те с какво  точно се хранят, според авторите на сериала?!“ Отговарям логично – „Най-просто може да се каже, че се хранят с химически съединения и светлина.“ И пак – „Знам, ама те показват някакви странни неща, които…“
Уфффф Друго си е като са малки. 😛 Какви лесни въпроси задават и как по-образно можеш да им го обясниш. И тогава теб те слушат докато говориш, а сега искат ти да го слушаш как философства върху  творческите идеи на аниматорите или, който и да е на дневен ред. Сега трябва да се заредиш с енциклопедии, речници, справочници и прочие. И задължително също с голяма доза внимание и търпение. 😉
Всъщност ми е интересно и забавно да водя разговори по житейски и научни теми, особено започнати от него. 😉 Оставям мисълта му да лети. А аз летя с него и само  го побутвам от време на време в някоя посока.  🙂 Или пък той прави рязък завой и политаме другаде. 😀 Невероятно е усещането да видиш детето си пораснало, разсъждаващо разумно и логично, с любопитство и хъс дълбаещо в темата, задаващо трудни въпроси, търсещо и изискващо отговори.
За почивка между тези разговори обаче, е много хубаво да се слуша музика. 😉 Понякога и като тази от клипа. А ако изгледате и една от сериите… Нищо чудно да се заредите с енергия за следващия бум на въпроси и хормони от тинейджъри.  😀

П.П. Във Vbox-а е достатъчно да изпишете само „Плодчетата“ и ще паднат сериите, доста на брой. 😉

„The Fruitties“

Защо психология?

Мина време и искам да споделя някои свои мисли относно тези първи дни в университета и знанията, които получих (макар и малко засега).
Когато ме питаха защо искам да уча казвах, че основния ми мотив е да получа реални научни знания и опит в тази професия, за да може да я практикувам (лично и професионално). Вероятно няма да се учудите, че почти всички, с които споделях, клатеха глава скептично и снизходително,  казвайки с категоричност, че няма да ги намеря там. Вярата ми обаче не ме напускаше. Затова отидох с огромен ентусиазъм и нетърпение. Спомням си как на 31 август след като се настаних и намерих нет и си побъбрих с приятели се появи това нетърпение вече да е утре и да съм в залата. 😀
Дойде утрето. От разкази на други студенти (в по-големи курсове) узнах, че сме имали късмет първата лекция през първия ден да бъдем при интересен и много добър преподавател. Макар, че през целия ден говореше неща, дето почти всички си ги знаехме, пак беше интересно – освен, че диктуваше важните моменти от лекцията задаваше ни въпроси, дискутирахме, смяхме се. Накратко – харесахме доц. Мавродиев. 🙂 И очаквахме на другия ден да стане по-интересно. Стана – е, не чак толкова (все пак си е „Увод в психологията“ 😉 ), но дотолкова, че ни вдъхнови. Още една дисциплина през този семестър я водеше той и още ни очакват през обучението ни. 🙂
Следваше доц. Асенова и „Физиологична психология“. 😀 На колегите им се запали главата от анатомията и физиологията на нервната система, а аз с всяка изречена дума осъзнавах (с удоволствие 🙂 ), че си припомням неща учени (с досада, разбира се 😛 ) преди 25 години. 😀 И ми беше интересно, с много малки изключения. 😉 А самата преподавателка е невероятно сладкодумна, интелигентна и с качества на педагог – не е лесно подобна материя да се преподава интригуващо. Но тя го постигна – въпреки смръщените физиономии на колегите и те се забавляваха и им беше интересно на нейните лекции. 🙂
Разбира се, след двама невероятни преподаватели следва хъммм „труден“ такъв – за равновесие. 😉 Когнитивната психология (познавателна) е основополагаща при обучението ни – тя формулира основните психически явления. В нея има понятия, термини, постановки, установки, теории, течения и какво ли още не. Самият преподавател е интелигентен и с дългогодишен опит, но преподаваше някак суховато, скучно и примерите, които даваше понякога не бяха изцяло съобразени със съвременните обстоятелства. Всички колеги бяха категорични, че нищо не научават, че направо заспиват в часовете му, че не им е интересно и прочие. А после разпитахме за него и относително негативното отношение се затвърди. Така, обаче… 😉
Отначало и аз се включвах в тези разговори с почти същото мнение. Но колкото повече говореше професора, толкова повече ми ставаше интересно. С всяко ново формулиране, обяснение и изреждане на понятията и феномените в психологията осъзнавах, че всъщност приковава вниманието ми и… подрежда една камара информация в главата ми, събирана в продължение на целия ми живот. Ще се опитам да обясня по-точно. Щото като написах това на Рали тя милата, се сепна и искаше да дойде да ме прибира от Благоевград, по нощите. 😛
Винаги съм била открита и с умения да разбирам хората около мен. Още от малка имах усет, талант да виждам качествата на хората – и силните, и слабите им, и добрите, и лошите им. Като бях млада е имало моменти даже, когато съм използвала тези умения нагло, като оръжие. После срещнах един страхотен психоаналитик – д-р Владимир Бостанджиев, и открих не само интереса си към психологията, но и качествата да я изпозвам в живота си  правилно. Той самия спомогна да науча и преоткрия много неща за себе си, да погледна по друг начин на света и хората около мен, да усъвършенствам или придобия умения за автопсихоанализа и психоанализа. Ех, ако бях приела предложението му за работа тогава – досега отдавна да бях психолог с вече 10 годишен стаж. Но не би – съдба.
Но пък оттогава не съм спирала да чета книги и статии, да гледам филми, да разговарям с хора, които имат повече опит и знания в тази област. И разбира се, да практикувам в личен план, в живота ми – използвах себе си за опитно зайче, научих невероятно много отглеждайки и възпитавайки синовете ми, търсех най-добрия начин за общуване с близки и приятели. И се оказа, че в мен се е натрупало знание придобито от практиката, от опита ми, което е имало нужда да бъде подредено, обяснено, формулирано от професионалисти. Трябвало е да се облече в научни термини. Звучи странно – защо ще искам да го изказвам със засукани думички, ако мога да го обясня с простички? Не е само до сложния изказ – науката  свързва знанията в мен, слага ги на точното им място и ми дава насоки как да ги използвам и по-добре да ги предавам на другите – това е най-важно.
От опит знаех, че има хора около мен, близки мои, които не искаха да чуят друга гледна точка при решаването на много важни проблеми от живота. Извода, който си направих е, че има много начини, за да достигна до тях, но аз не бях намерила точния. А знаех, че има – винаги има повече от един начин, за да направиш нещо. Просто аз знаех малко и исках още. И вярвам, че там, в университета ще науча за тях – започвайки с подреждане на информацията в мен, минавайки през обяснението/формулирането ú и най-вече научавайки нова. До 1 септември вярвах интуитивно, че ще се случи това, а сега вече ЗНАМ. И то започна с професора, който беше скучен на другите, а мен изпълваше с възторг. 😉
Усещане, възприятие, представа, въображение, мислене, памет, емоции, чувства, логика –  те са основата на психиката и психологията. Колкото по-добре ги познаваме и използваме в живота, толкова по-добре ще се адаптираме. Пак запях за адаптацията. 😀 Знам, вече два пъти писах за нея, но в коментари. Иска ми се да е и в пост, затова ще го потретя. 😉
Нужно е понякога да се вглеждаме в себе си. Не за да правим някакви открития или да се анализираме преднамерено, а за да се познаваме. Когато ние самите се познаваме добре е по-лесно да опознаваме и света около нас. А когато познанието за нас и света около нас расте, ние ставаме по-адаптивни. Адаптацията е най-сигурния начин да си осигуриш психично здраве. Колкото по-добре и бързо се адаптираш (справяш с проблемите), толкова по-здрав си психически. Разбира се, не натрапвам на никого тези истини. Те са за онези, които съзнателно искат това. И работят за неговото осъществяване – нещата не трябва да се случват сами, трябва ние да ги случваме. 🙂
Лелееее Колко много написах. Простете, ако съм досадила. 😀 Свършвам. 😉 В края на написаното от мен  искам да се върна с една своя мисъл към началото. Повечето приятели бяха убедени, че научните знания, които ще получа в университета,  няма да помогнат на целите ми. Гледайки колегите ми обаче, осъзнах, че имам едно предимство пред повечето от тях. Аз вече имам знания и личен опит в психологията и сега само надграждам над тях. И смятам, че именно това няма да ме превърне в онези психолози, които звучат прекалено аналитично, и покровителствено, и снизходително към другите. Мисля, че ще се получи така, защото се оформям като професионален психолог в този ред, по който получавам знанията – първо опита, а после науката. Новите знания просто се сливат със старите и аз вървя напред. Надявам се  да дойде моментът, когато ще стана добър и помагащ психолог, а не философстващ и високомерен! 🙂
Край с приказките. 😉 Ето малко снимки от тези толкова вълнуващи и интересни за мен дни. 😀

Хи хи То е ясно, че снимката не е правене по време на лекциите. Ама съм се справила много добре с позата „Съсредоточено, с внимание и усмивка усвоява нови знания“.

Трябваше да има и купони – като при всички нормални студенти. 😉

Едно от многото прекрасни местенца в Благоевград.

На снимката горе е библиотеката и ректората, вляво е параклиса, а веднага вдясно (не се вижда, сори) е стола.

Едно прекрасно кътче в новата част на университета.

Вътрешния двор – уютно и красиво място за почивка.

Разположен на хълм заобиколен от зеленина. Красота!

Парадния вход на университета гледан от едно от любимите ми места – терасата.

Замирисва на море

Най-тъмно е на разсъмване.

Тъмна фаза, ледена фаза – както и да я наричам усещането не е особено приятно. И хем ми се иска да свърши; хем някак не успявам да направя нещо, за да свърши; хем май ми се иска  сама да стигне до естествения си край.
Обикновено започна с доза несигурност, очакване да се случи нещо важно, копнеж по нещо и в добавка размисли по проблемите породени от всичко изредено. После размислите ме обземат изцяло и огънят изтлява – появява се леда. Нямам нищо против него, стига да не надделява. Но понякога му се оставям и ми става студено. А тази тежест в душата ми е сигнал, че предстои промяна. Малко или голяма няма значение, тя ще се случи. Добра или не-добра – зависи от мен. От това как ще я приема и ще живея с нея.
Днес една приятелка се смя като и казах за ледената си фаза – „Нямам време за такива фази. Затрупана съм от работа, по 13 часа на ден. В добавка удоволствията, които ме разтоварват.“ Права е. Нямам много работа през този сезон, а удоволствията явно не стигат. Да обаче…
След три дни едно удоволствие съм сигурна, че ще стопи целия лед и ще измести тъмнината. Отивам на море! 😀 Там, на брега не просто ще си почина. Там ще се пречистя и заредя с енергия. Липсваше ми морето. А сега пак ще сме заедно. За малко, но достатъчно. 😉

До скоро! 🙂

„Замирисва на море“ – Братя Аргирови

Vodpod videos no longer available.

more about „Братя Аргирови – Замирисва На Море / …„, posted with vodpod

Поглед към историята с усмивка

Историята е една от любимите ми теми за разговор, четене, гледане. Снощи с приятелката ми на чаша вино тръгнахме от женски клюки, през Оскар Уайлд и стигнахме до кралица Елизабет І. Не питайте как – полетът на мисълта ни е дълъг и криволичещ.  😉 Покрай разговора ни се сетих, че преди време намерих в нета много интересен разказ за периода от 1900 до 2000 година – по десетилетия. Не зная кой е автора, но бих искала да прочета интерпретацията му и за другите векове.  😀 Изключително забавно и точно четиво е, затова реших да публикувам статията. А и сега е особено подходящо време да си припомним историята. Утре има избори. А според мен всеки политик, който не познава историята и не се учи от нея не е добър политик.

П.П. С помощта на Ралица вече знам кой е автора – Людмил Станев. 🙂 Благодаря, Рали! Харесват ми творбите му и ще публикувам и други. 🙂

Внимание! Моля, професионалистите историци без чувство за хумор да не четат написаното по долу.

КРАТКА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА УЧЕНИЦИ

На вниманието на тези, които нямат много време да прочетат за всичко, което се е случило през миналия век, предлагам един кратък и не съвсем верен прочит на миналото столетие.

Здравейте! Нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Както казва на Джимито брат му — вие не познавате нито Джимито, нито брат му. И те не ви познават, затова направо казвам: не само, че всичко не е така просто, а просто не е така. Затова нека видим как се забавляват хората през столетието, което измина.
Хората се забавляват по различен начин. Французите, ооо, французите…те си имат гилотина! Голям смях пада заедно с падането на нечия глава. По-късно това е изместено от Прет-а-порт. Германците, яяя, германците…те се забавляват от средна телесна повреда — нагоре. Има ли счупен крак, ръка, това вече е смешно. Даже през 40-те години всички масово получавали плексит на дясната ръка и се забавлявали, като горели книги и викали високо някакво име. Испанците са друга работа. Те най-много се забавляват, ако човек с пайети и смешна опашчица убие мъжка крава в заградено пространство. О-ле! И досега руснаците си мислят, че тореадорите са комунисти, защото развяват червено знаме. Ех, руснаците, те се забавляват много вътрешно! Както се казва в старата руска поговорка: апетитът идва с яденето, хепатитът — с пиенето! Абе, черен дроб за бели дни. Американците се забавляват, докато гледат телевизия и трупат наднормено тегло от пуканки. В миналото, когато още не е имало телевизия, те се събирали на групи, облечени празнично в бяло, и тормозели негрите (които естествено са в черно). Но това е минало… Италианците си имат Фелини! И докато всички се забавляват с това, което се случва, НИЕ се забавляваме с онова, което не се случва. Затова се забавляваме страшно много.

1900-1910

Нашата истинска разходка започва. 1900-ата година е на страх и облекчение. Халеевата комета е отминала Земята. Всички си мислели, че настъп­ва краят на света, но това се случва само на Джузепе Верди, защото той умира на 1 януари 1900 година. Защо? Защото е гений, а на гениите се случва това, което не се случва на обикновените хора.
Но да спрем дотук със смъртта. Тя винаги е нещо много лично и засяга само околните — не и самия човек, на когото се случва. За него това вече е без значение. Какво става в началото на този век? Нищо! Повечето големи открития вече са направени.
Някои по-поетични хора, наречени художници, откриват, че импресионизмът е новият начин да пишеш поезия с цветове. Те се появяват във Франция и живеят в абсолютна бедност, докато по онова време Рокфелер има годишен доход 40 милиона долара — много по-късно за тази сума ще могат да се купят три платна на Реноар.
През 1903 година се произвежда първият мотоциклет „Харли Дейвидсън„. Но един мотор рок не прави. Това ще стане след 50 години. Без да знае това, Рузвелт открива феномена на голямата тояга. Ето го нагледно и него — говори кротко и дръж голямата тояга! Тук възниква въпросът колко края има тоягата. Ами много просто — тоягата има само един край и той е този, който държиш в ръцете си. За другите той е известен като дебелия край на тоягата.
1908 година — хората се опитват да се повдигнат от земята. Братя Райт не са сапьори и затова тръгват към небето с първия летателен апарат. Ами това е. А, щях да забравя, Фройд успява да си купи кушетка и срещу заплащане кара разни хора да спят на нея. После те му разказват сънищата си и срещу допълнителна сума той им казва какво мисли по този въпрос. По-късно той умножава бизнеса и дава начало на кушет-вагоните и масовата психоанализа в железопътния транспорт.
През цялото десетилетие хората не спират да се забавляват неистово, празнувайки Амнистията на човечеството от разминаването с Халеевата комета.

1910-1920

Както се казва в някои романи — десет години по-късно. Двигателите влизат в историята на човечеството. Конският тропот изчезва. Остава разбира се единствено в картините на Търнър, където автомобилите биха стояли нелепо на фона на нежен пейзаж „ранна утрин с купи сено“. Все още се появяват открития. Амундсен открива Южния полюс. И ето тук е най-важната случка в това десетилетие — появява се SOS — универсалният сигнал за бедствие. И може би най-хубавата поезия от онези години: „Спасете нашите души!“. Забелязвате ли, че не е спасете нашите тела, а спасете нашите души. И това ако не е поезия… Представяте ли си колко хора плават и продължават да плават върху отломките от бившия си живот, защото някой не е чул SOS-а им. Тези нежни тиренца и точици… Надменното човечество обявява „Титаник“ за непотопяем, вследствие на което той радостно потъва под звуците на фокстрота. Човечеството отново умира, забавлявайки се. Просто Господ е хвърлил бучка лед в синия си коктейл.
Кралят на Дания умира, синът му не се казва Хамлет, а Кристиян, но не е Андерсен и няма никакви русалки. Те са измислени по-късно от пияни руски рибари.
През 14-а година автомобилът взема една от най-видните си жертви. В него е убит ерцхерцогът Фердинанд и това става повод за Първата световна война. Петдесет години по-късно убитите в коли хора стават ежедневие и никой на никого не обявява война. А тогава Германия обявява война на Сърбия, Сърбия — на Италия, Франция — на Русия и Русия — на Германия. Всеки ден се обявява някаква война и това става ежедневие. Хората продължават да се избиват, но никой вече не си спомня повода. Останалите встрани от фронта се забавляват още по-неистово. През 17-а година Ленин превежда френската революция на руски. Отново е хвърлена ръкавица. Човечеството пак е обявило война на Господ. Една година по-късно испанският става модерен и испанската инфлуенца поразява 20 милиона свои почитатели. Бог отново печели състезанието… На фона на всички тия глупости и важни неща се появяват книгите на Херман Хесе и Кафка, който не е жена, както си мислят някои незапознати. И отново забавлението се развихря, този път в Ню Йорк, и това вече е началото на джаза — Гершуин.

1920-1930

Здравейте, пак съм аз, вече би трябвало да свикнете, че ще се появявам периодично пред вас, за да ви напомням неща, които сте забравили или никога не сте знаели. Но това е едно и също… Влизаме стремително в 20-те години. Наздраве! Да, наздраве, защото това са годините на голямото пиене. Пие се навсякъде и всичко, естествено под звуците на музика. Времето на сухия режим. Америка, сухият режим увеличава мокрите поръчки. Хората масово падат по улиците. Някои от тях са пияни, а други — откровено са мъртви и от техните шлифери и шапки спокойно можете да си направите цедка. Светът се забавлява. Опиянението е обхванало всички като мъгла. Появяват се кръстниците. Те не са тримата влъхви и обикновено имат италиански произход. Един огромен италиански хор представя на своето най-голямо турне в Америка операта “Коза Ностра“. Не случайно тогава се появява и абстракцията в изкуството. Кандински, Шагал и Миро откриват промененото и скрито изображение за света, без да ползват услугите на ФБР.
Пие се не само в Америка. В Европа пиещите бира се обединяват и си викат вместо наздраве -Хайл! В Съветския съюз пиещите водка се освинват, чукайки се за Сталину. Най-зле са тези, които не могат да се самоопределят и пият бира с водка. Но за тях — по-късно. Най-важното обаче е, че Чарли Чаплин завладява световния екран и доказва, че с две вилици и две хлебчета може да се нахрани с любов цялото човечество. Нещо идва насам… Какво е това? Ами, разбира се, Голямата криза.

1930-1940

Казах ли ви, че идва кризата? Най-често чуваната дума е фалит. Скачането от високо става любимо забавление на Уолстрийт. Забележете, там изобщо не се ползва бънджи! Скачат си направо, както са си с костюмите, но каква музика само се чува — биг бенд, Дюк Елингтън. Човечеството отново се забавлява, докато умира. В Италия на мода е Мусолини. Това не е леко ликьорово питие, а суров мъж с голяма глава и квадратна челюст. Между другото той е много грозен и като види много хора, започва да крещи глупости — и то на езика на Данте и Петрарка. Пълен абсурд! В Германия пиещите бира си слагат пречупени кръстове, за да се разпознават. Ами да, вместо да се питат постоянно какво пиеш, виждаш свастиката и — готово! Точно тогава хората, които не си падат по кренвирши и бира, решават да си правят кабаре. Ето за това ставаше въпрос. Кабаре. Тайните служби стават още по-тайни…

1940-1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.

1950-1960

Това десетилетие няма да описвам подробно, тъй като в самия негов край е роден авторът на тази енциклопедия и всеки текст би звучал субективно. Авторът е роден от майка си с любезното съдействие на баща си. По повод на своето раждане обича да казва любимата си фраза: „Господи, какво щях да правя, ако не се бях родил! Колко свободно време щях да имам!„

1960-1970

В Куба се появява човек с брада, който не е арменец, но може да говори шест часа без прекъсване. Пурите са официално забранени. В Америка заблуден снайперист убива по погрешка президента Кенеди, защото го е помислил за северен елен. По-късно отново става злополука по време на лов. Този път по погрешка е застрелян Мартин Лутър Кинг, когото са помислили за черна пантера. Американците отново не харесват, този път формата на очите на виетнамците. От своя страна Съветският съюз не харесва мекия напевен говор на чехите и праща филолози в Прага. За по-сигурно те пътуват с танкове и са облечени в еднакви дрехи. През цялото това десетилетие на тихо превъзпитание четири момчета от Ливърпул, които не са съгласни със света, в който живеят, се опитват да обяснят, че всичко, от което се нуждаем, е любов.

1970-1980

Човечеството започва леко да подлудява и се опитва да достигне до Господ, като построява Световния търговски център — най-високата сграда в света. По същото време някой се досеща, че петролът не е безкрайна величина, и настъпва Световна енергийна криза. Продавачите на велосипеди са доволни. Точно заради кризата всички искат да танцуват. Дискомузиката залива света и планетата светва и угасва в ритмите на диското. Поради големия брой западни туристи, желаещи да посетят Източен Берлин, правителството издига стена, от което на германците очите не се дърпат, а се изкривяват в една и съща посока — на запад.

1980-1990

Краят на века се усеща поради многобройните глупости, които политиците вършат. В Съветския съюз всеки висш политик има право да управлява една година, преди да умре от тежка болест. Самолетите отново служат за мишени, кой знае защо в тях пътуват и пътници. Ядосан от състезанието с него, Големият шеф отгоре праща болестта СПИН — както и по-рано той обяснява, че не е обикновен участник в десетобоя. Мирният съветски атом е изтърван. Оказва се, че не е толкова полезен, колкото са твърдели някои съветски учени.

1990-2000

След тежко боледуване комунизмът умира. В Европа неговият реквием звучи като рок. Хората се забавляват. Някой пак се е сетил за Нострадамус и твърди, че 2000-ата година всичко ще приключи. Америка този път не харесва арабите и започва да им праща хуманитарна помощ под формата на бомби. Всяка, от които струва по 200 хиляди долара.
В Югославия пък никой не харесва никого. Затова се бият, всеки — срещу всеки. МТV става по-популярна от съветската армия. Отново започва състезанието с Големия шеф. Започва голямото клониране. Кой знае защо, вместо човек се появява овца. Опитите за клониране на овчар продължават. Европа се обединява и Бетовен отново е на мода. Все по-често се чува да звучи Ода на радостта. Хората се раждат, любят се и умират, като не спират да се забавляват. 21-ви век настъпва и отникъде не се появява астероид. А може би е толкова шумно и пъстро, че не можем да го чуем и видим. Голяма част от света се е скрила в Интернет и там продължава да се забавлява. Чат ли сте?

Нощен поглед към града

Нощта се спускаше над големия град. От апартамента се разнасяше нормалния неделен шум, а тя излезе на терасата. Запали цигари, отпи от виното и се загледа към притихващия град отвисоко.
От малка се боеше от височини. 20 години не можа да преодолее чувствата си, когато излезеше на балкона. Но не и когато цареше мрак. Едва наскоро приятелка ú даде обяснение защо нощем не изпитваше страх да стои на височина 12 етажа. Оттогава се научи да изпитва удоволствие да съзерцава градът от високо, стига да е тъмно. 🙂
Колите, които профучаваха по оживения булевард долу не я дразнеха. Тя беше градско момиче. Обичаше забързаните хора, шумът и пъстротата на ежедневието. Любуваше се на красивите сгради, усмихваше се на подредените и поддържани градинки и паркове. Обожаваше фонтаните, които работеха в топлите дни; децата, които си играеха на детските площадки, или в дворовете на училищата; уханието на липите и изяществото на брезите.
Всичко това винаги е било част от живота ú и тя виждаше красотата му.  И се дразнеше, когато говореха само лоши неща за града. Не виждаха ли красивото в него? Слепи ли бяха? Или просто недоволни от всичко  плюеха и върху него? Града, в който сами бяха избрали да живеят. Да живеят, но не и да допринасят за красотата му. Като се започне от това, че най-често именно тези хора явно незнаейки къде да си изхвърлят боклуците, го правеха навсякъде, и след това псуваха мръсотията около тях; искаха всеки да се вози в собствена кола, а роптаеха срещу задръстванията. И се стигне до това, че с навъсените си лица и вечната си критика слагаха грозни петна върху него. Искат това, не искат онова – вечно недоволни, прекарват живота си пропускайки да видят красотата и на града, и на света, и на другите около тях. Съжаляваше ги. И ги подминаваше търсейки съмишленици. И винаги, когато ги намереше с удоволствие споделяше обичта си към мястото, където живееха.
Преди време откри фотограф, в чиито снимки тя видя собствените си чувства към родния град. Празник за сетивата ú беше да види запечатани моменти, места, гледки – да види уловената красота. Отдавна не беше ходила в сайта му, за да ги разглежда. Може би защото в последно време все по често се вглеждаше във всичко около себе си и си имаше вече свои “снимки”, в ума си.
Най-много „снимки“ имаше от квартала, в който живееше. Наскоро сподели със сина си, че всъщност те живеят в парк. Около тях навсякъде имаше големи и малки дървета, храсти. Тревата обхващаше всяко пространство извън улиците. Хората живеещи в блоковете, си правеха малки градинки около тях. А в последните години общината (най-сетне), се грижеше за поддържането на детските съоръжения и пейките. Даже с изненада открих нова детска площадка с дървена дъщичка и невероятно уютен кът. Надвечер всички тези малки природни оазиси се изпълваха от хора дошли да им се порадват и да се разходят. Понякога и тя се присъединяваше към тях. Трябваше да го прави по-често…
Загаси цигарата и допи виното. Хвърли още един поглед на светлините ширнали се пред нея и прошепна “Лека нощ, София”.

Снимката е взета от ТУК.

Семейни традиции

Когато за първи път отидохме в църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Пловдив, за да изпълня дадено обещание, не мислехме, че ще се превърне в традиция. Но така се случи, че вече 15 години в дните около 21 май семейството ни отива в там. Посещаваме храма, оставяме дарове, цветя, палим свещи и записваме имената на близките ни за литургия за здраве. Църкви на тези светци има и на други места, близо до София, но ние предпочитаме Пловдив – любим град на семейството. 🙂
И днес отново бяхме там. И отново изпълнихме ритуалите, както толкова години вече. А в допълнение майка изпрати бял здравец, който да засадят в двора на църквата. Служителката от храма много се зарадва, защото се оказа, че въпросният здравец бил рядкост. 🙂 Надявам се, когато следващата година отидем да е цъфнал и да радва всички.
След посещението в храма – обяд в „Конюшните на царя“. 😉 Страхотно място – уютно, тихо, зелено и готвят вкусно. Там освен вкусния обяд предлагаха и интернет за „пристрастените“. 😛

Разходката из Стария град освен, че е традиция е и необходимост след обилната храна. 😉 Този път отидохме на Небет тепе, откъдето се открива прекрасна гледка към Пловдив. 🙂 Поглед от високо към любимия ни град е поредния начин да му се насладим и. 😀

На връщане надникваме в някои от къщите. За да им се полюбуваме отново, за да задържим духът на Стария град и да го понесем със сърцата си, когато си тръгнем. 🙂

Преди отпътуването ни от града, задължително посещение на любимата ни сладкарница и пълно зареждане със лакомства. 😆

Всяко посещение на Пловдив ни доставя огромно удоволствие, зарежда ни с невероятно настроение и добавя поредните прекрасни спомени от семейните традиции. Надявам се скоро пак да сме там. 😀

На крачка от храма с букети цветя, бял здравец и дарове

Закътан и уютен ресторант, обгърнат от зеленина

Това е съвременният ресторант – обяд и интернет

Стария и новия град, а в далечината – Бунарджика

Джендем тепе, Сахат тепе и Бунарджика

Едно от любимите ни места – красота и хармония

Чудесно е да вдигнеш поглед и да се насладиш на гледката

Кремчета, пасти, торти… и сладолед, чедо

Снимки: Димитър Димитров

Щастливи деца

Току-що  точно до блока ми чух да бие тъпан и да свири народна музика. Малко преди това чух поредното броене до 12. 🙂 Усмихнах се и хукнах да видя кой абитуриент толкова е закъснял. И от кога абитуриентите предпочитат народна музика пред „тяхната“ си… 😉
Обичам края на май месец, когато идва времето за абитуриентските балове. Щастливо засмяни деца, облечени повечето от тях за първи път в официални тоалети, возещи се в най-различни коли – от лимузини, през спортни коли, до камиони. 😀 Да, не се шегувам. Разказаха ми за група момчета, които решили да отидат с ТАТРА до училището. Натоварили се всички отзад в каросерията, прилежно измита и почистена. Предполагам, че родителите им са изпаднали в тих ужас, но… Никой не ги е спрял. Както и полицаите не спират нито една от колите, която вози абитуриенти. Въпреки, че най-вероятно има доста нарушаващи правилата за движение по пътищата.
Миналата година по това време и аз имах абитуриент. Помня как подготовката започна още през октомври. Избиране на ресторанта и мотивите на децата да е точно в него, ме разсмя от сърце. До училището има страхотен хотел с ресторант – изискан, луксозен и съвсем подходящ за бал. Но те категорично отказаха да са там и си поискаха „Принцес“. Смятайте – от Студентски град до Гарата разстоянието, в час пик, и колона от коли с шумни пасажери.  🙂 „Защо?“ – логичен въпрос зададен и от родители, и от учители. Отговор – „Е, как само на 100 метра от училището. Трябва да минем през цяла София. Да бибипкаме, да броим, да ни видят. Един път в живота се случва това.“ Веднага можехме да оборим първите им доводи, но последния…
Ето това е истината. Този ден е един път в живота. И децата имат право да си изберат как, къде, с кого да го прекарат. И как да са облечени, и каква да е колата и още куп неща. Те избират! Защото този ден е единствен. Разбира се, че винаги има неприятни изключения породени от избора им. Но истината е, че огромната част от тях сами са избрали начинът, по-който да протече този ден и вечер. Казвам го от опит. Постарах се миналата година да се информирам редовно за подготовката – децата решаваха заедно как да постъпят.
Относно тоалета… Вярно е, че родителите се опитват да се намесват. Но в край на краищата приемат избора на децата, защото знаят, че е важно те да се харесват, а не да са облечени по вкуса на мама и тате. Когато чух идеята за костюм на моя син с голяма мъка сдържах коментара си. 😛 Направих плах опит да кажа, че има и други варианти, да видим, да пробваме. Може да не вярвате, но бях отрязана от таткото и бабите – „Детето избира, остави го.“ Млъкнах. 🙂 И съм убедена, че тази сцена не е изключение в повечето семейства, независимо кой се опитва да „съветва“ абитуриента. Те избират! Не ни харесва дрехата, колата, шумното и пищно шоу, броенето и висенето от колите, но на тях им харесва. И тъй като им е първи и единствен път,  сме снизходителни. Е, повечето от нас.
Има група от хора, които не само критикуват, но обиждат, отправят обвинения и хули, заклеймяват проявите на децата с грозни думи. Чувала съм, а в последните дни и прочетох няколко поста със същото съдържание. Всеки има право на мнение. Но се питам защо толкова агресивно и нападателно говорите за деца, които са щастливи. Защо не се опитате да ги разберете. И ако не сте съгласни с тях защо не го кажете разумно, възпитано, в добрия тон. Всеки има право на мнение. Аз също!
Нека ги оставим на този ден да полудуват до насита, така както те са избрали. Не извършват престъпление с това. Може би нарушават спокойствието на някого, може би ги дразнят, може би просто са им досадни и кичозни. Но те са щастливи! А аз им се радвам! И всеки път, когато ги видя се усмихвам, а вечерта ми става по-топла и ведра. 1, 2, 3… 12 Еееее
Обожавам да чуя през тези дни клаксоните. Сърцето ми трепва и се стопля, когато улиците се огласят от броенето им. Щастливи деца, отиващи на първия си бал! Бал, отбелязващ раздялата им с детството и встъпването им в света на възрастните.  Точно това казах  и на продавачката от будката за цигари. Докато ги купувах, покрай нас мина колона с абитуриенти – весели, шумни. Тя се засмя и се съгласи с мен. Даже сподели, че внучката ú като ги види и започва да се тюхка „Ех, кога и аз ще стана абитуриентка“. А е само в 5-ти клас. 😉
Щастливи деца, тръгнали на първия си бал!…

А живата народна музика, която чух под блока  е била в чест на класен ръководител, който са дошли да вземат за бала.  Тя вървеше  усмихната, с букет цветя, заобиколена от красиво облечени момичета и момчета. 1, 2, 3… 12 Ееее
Весели и щастливи мигове през тази нощ, деца! Бъдете живи и здрави! Запазете устрема и духа си, и продължете смело напред покорявайки върховете!
Дерзайте!!!

П.П. В края на краищата синът ми сам избра да е облечен със стилен и изискан костюм. Изглеждаше страхотно! Колата беше спортна, двуместна, с отворен покрив. И се е изправял прав, въпреки лекциите за безопастност. И минаха през целия град  надувайки клаксоните и броейки. И на другия ден каза, че е щастлив! А това е най-важно!

Моя радост и гордост са те!

Да ти върви по вода!

На дóбър път, сине!

На бой отиват само старците

Де да беше вярно, но не е. Най-често на бой (какъвто и да е) отиват младите – готови на всичко, за да победят. Особено, когато се бият за Родината, за свободата. Днешният ден е, и ден за празнуване, и ден за почитане на милионите загинали през Втората Световна война. Много хора (особено младите) не знаят, или не искат да знаят за този ден. А той не бива да се забравя. За да не се повтарят трагедиите. Историята учи всеки, стига да поиска.

9 май – Денят на Победата
Да склоним глава за загиналите! Да ги почетем, а после да празнуваме Победата!

Честит Празник!

Любимата ми руска песен, от един от любимите ми руски филми. 🙂

„Смуглянка“ – „На бой отиват само старците“