За хорото и прозрението

Тук съм и ме няма. Наминавам за малко, за да споделя някои мисли. Още снощи след танците ме споходиха, но се удържах заради обещанието си да не сядам на компа. Те обаче напираха и ето ме.
От дни (до снощи) предимно две състояния на духа ме обземаха. Едното е отчаяние. Чета, чета, уча, уча и усещам, че наливам в главата. Влиза ама, сякаш пълня кофа, а в нея… каша. Бръквам и изваждам не това, което ми трябва и ме обзема униние, отчаяние. „Дали не сбърках? Какво правя? Ще се проваля – надцених се.“
Но продължавам да чета, уча, наливам, щото съм упорита като магаре. А после идва момент, когато чувствам главата си абсолютно празна, съвсем празна. И тогава изпадам в паника. “ Край! Откажи се! Не е въпроса, че ще те скъсат, че ще се провалиш, а проблемът е, че сбърка. Признай си, смири  се и се свий в дупката.“
И така двете състояния се редуваха. Ако не бяха танците, на които ходя два пъти седмично, мисля, че щях съвсем да лудна. Или да се откажа. Но отивах там, забравях за всичко и се про/ечиствах. Връщах се и не продължавах с четенето, но на другия ден се захващах пак, сякаш заредена с енергия, а  душевните ми състоянията отново се редуваха. Инат и упорита като магаре. Снощи обаче, имах прозрение. Толкова съм задръстена от учене и затворена в страховете си, че бях забравила нещо много важно…
Джангурица – това е едно македонско хоро – трудно, технично, но каращо сърцето да бие силно и от самото изиграване, и от ритъма, и от емоцията му. И каква е връзката на хорото с изпитите ще питате? Ми, то прозрението винаги си намира пътища. Този път избра хоро.
Месец юли започваме да учим хорото. Коцето ни показва бавно и старателно стъпките една след друга и ние също бавно и старателно повтаряме. Пуска музиката и… мазало. Нито един не играе хорото. Ужас! За първи път никой, ама никой, не успява да го схване от раз, дори част от него, нищичко! След три изигравания на стъпките Коцето ни спира. Продължаваме с 2-3 стари хора и отново чуваме гласа му – „Джангурица“ – и пак мазало, и пак ни спира, и пак 2-3 стари хора и пак Джангурица. На четвъртия опит около десетина влезнахме в ритъма на хорото, тук-таме влизахме. На следващата репетиция си мисля, че ще е по-лесно, ама не. Същото мазало и същите повторения, докато горе-долу започнем да схващаме нещичко.  Но Коцето и Милена са упорити – повтарят и ни карат да повтаряме до безкрайност стъпки, движения, поредица от стъпки за свързване на частите, и пак, и пак, и пак. Не усетихме кога го научихме – какво пък поредното хоро.
Оттогава нямаме репетиция без да сме го играли и до снощи някак бях забравила мъките на научаването му.  Вчера Милена пусна китка от песни за него, около 7-8 минути. На третата минута попита искаме ли още и ние изкрещяхме дружно „Да!“, а аз добавих „Даже и ще пеем!“. И играхме, и пяхме, и викахме „И-ху, и-ха.“ Някои от нас се отказваха, но една група от 15 човека остана докрай. И докато гледах как играем сърцато, вдъхновено и точно си спомних първото изиграване – мазалото. Как стигнахме от онзи момент до този? Ми с работа ма, Марианке. Без да мислиш, философстваш и да се вживяваш – само работиш. Бачкане му е майката – останалото само ще дойде, като резултат от работата ти. Ако е качествена – ше стане, нема как да не стане. Ако не е качествена – нема да стане и пак ше требе да работиш. Бачкане му е майката!
Божеееееее Яко съм се задръстила щом толкова елементарни житейски истини ми идват като прозрение от едно хоро.
Айде, оставям ви с него. Може пък и на някой друг да му дойде некакво прозрение, докато го гледа и слуша.

П.П. Вероятно ще ме скъсат на нещо или няколко, но вече няма отчаяние или паника. Пак ще опитвам, и пак, докато стане. Ако го мога и наистина го искам – ще стане! Ако не – съдба, явно съм сбъркала. На 9-ти ноември вечерта ще имам някои начални отговори на въпросите си и ще намина да ги споделя с чаша червено вино. Ще пия или за първата си малка победа, или за първата си загуба. Какво пък толкова – човек се учи най-вече от загубите, не от победите. И се учи докато е жив!

Джангурица

П.П.2 Някой слънчев ден с Жени ще ви покажем стъпките на това хоро. Не е толкова трудно – вервайте ми.

Тъпан бие, хоро се вие

13 юни 14.30 часа, Казанлък, английската градина на уютен хотел в тих парк, 35 човека се подреждат за репетиция, стараейки се да не вдигат шум. Все пак е хотел, следобяд, хората си почиват. Зазвучава музика, ние започваме хорото и по навик викаме „Ииии-ха“. Строго, но едва сдържаш смеха си, Коцето ни казва „Шшшттт   Тихо викайте и тихо стъпвайте“. На което ние отговаряме с дружен смях и съвсем не тихо.
В 17.00 часа се подреждаме на определеното ни място на площада, където смехът и шумът не са забранени, а са част от духа на надиграването. 700 участници от 20 клуба, на всякаква възраст, с различни професии, обединени от любовта си към народните хорá не искаха да са тихи, а напротив. Искаха да се забавляват, да покажат какво са научили, да намерят нови приятели, да научат нови хорá и да предадат настроението си на зрителите и гостите на града.  Феерия от музика, ритъм, цветове, смях, слънце – слънце в небето, в очите и в усмивките ни.
Започваме всички заедно хорáта от задължителната програма. Играем, подвикваме, смехът не спира. В паузата питам Коцето кои са журито. А той разперва ръце и отговаря през смях – „Всички, които ви гледат са жури.“
В съседство до нас са клуб „Чайка“ от Бургас и Поморие и клуб „Ханджаров“ от… Стара Загора. Докато върви  програмата по представянето на клубовете, заедно с тях извиваме хорá по музиката, която звучи. И не само ние. А почти всички, които чакаха да им дойде реда да танцуват индивидуално. Дайчово, Петрунино, Шопско, Дунавско се редяха едно след друго.
Идва и нашия ред. Подреждаме се. Започваме. И сега онези три минути са ми в мъгла. От вълнението, от настроението, от щастието помня само картини и онзи вихър от чувства, които винаги ми е трудно да опиша. Беше просто прекрасно усещане!
Празникът продължи с надиграване на Ръченица, 7 допълнителни хорá и още много други, в които се включи и публиката, която едва се сдържаше дотогава.
И да не си помислите, че това е краят. Неее Веселието се пренесе в ресторант „Българан“.  Където ни очакваха още музика, танци, фолклорна програма, изненади и много, много смях и забавление.  До 2 часа през ноща.
Спирам с приказките и ще оставя снимките да говорят вместо мен.

Чанчета, и чайки, и още много други се надиграват.

Домакините от клуб „Жар“, „Луди млади“ и „Палавници“.

Хоро се извива навсякъде. Трябва само музика.

Както винаги с най-много участници и добра хореография. Добри са.

Велесяци, с най-широките усмивки и най-заразителния смях.

Ние пък си имаме хърватин, рускиня и таджикистанец. Не е далеч времето, когато целия свят ще заиграе хоро.

Дойде и нашия ред. Започваме бавно и „Иии-ха“ оглася площада.

И се понасяме под шеметния ритъм на Селско шопско хоро.

Неудържимо напред, заедно, устремно.

Краят идва внезапно и площада отново е огласен от „И-ХА“!

В ресторанта и веднага на хорото.

Две току що опечени агнета, специално за клуб „Чанове“. И поднесени подобаващо!

Огънят е навсякъде, а някои могат да ходят по него.

Навсякъде има групи от танцуващи. Само музиката да не спира.

Граовското хоро кипна кръвта на всички и се понесохме…

Градусите на настроението достигат върха си. Чайките обират овациите на всички.

Снимки: Димитър Димитров

За паветата, обувките с токчета и надиграването

В главата ми е каша, но сърцето ми бумти, а душата ми лети…
Започвам с най-идиотското. Площада на Казанлък е застлан с павета. Ужас!!!  За мен! Вие сигурно ще кажете – нормално. Да, ама аз вчера си купих обувки за танц с токчета – малки, но токчета. И какъвто съм Марко Тотев със сигурност ще се пребия пред бая народ. Май схванахте вече за какво иде реч.
На 13 юни клуба ни по танци ще участва в надиграването „Тъпан бие, хоро се вие“ в Казанлък. И аз ще съм там. Обаче, днес ще ходя да си купя маратонки – черни, равни, удобни за Шопско хоро и за любимото ми Малишевско. Другия проблем дето се наложи да реша беше коланов. 
Хи хи Това пък чудо какво е?! Ще питате.  Ми… Дадоха ми униформата, а вътре един черен колан дето трябва да се сложи  върху другия, обикновения и да го  скрие. Да, ама сума ти народ го гледа и не можа да разбере като как аджеба требе да се навие. Две професионалистки се заеха да разгадават мистерията, една чакаше в готовност. Първите две се справиха с проблема между  два  джина и сладки приказки. И  тамън да  реша, че съм готова -  те ти  ново 20 – павета. Няма как, ще тичам за маратонки.
За първи път ще участвам и се вълнувам, и се притеснявам, и се вдъхновявам. Знам, че отиваме за удоволствие, за забавление, а не за награди и слава. Но искам да се представим страхотно. Останалите от клуба не им е за първи път и не се вълнуват толкова. А аз…
В главата ми е каша, но сърцето ми бумти, а душата ми лети  – сред  ухания  на рози  и ритъма  на хорото!

П.П. Рали, урока за Ширто само се отлага, не се отменя. Нали знаеш. И колко ли бири требва да изпием,  за да  заиграят  и  двата ти леви крака?

Иииии И-ХА!

Селско  шопско  хоро

Празник на труда

Всичко празнуваме! С повод и без повод. Това сме ние, българите. А съм чувала – не само ние.
Днес празнуваме Труда – всякакъв – висококвалифициран, нискоквалифициран, умствен, ръчен, крачен, селскостопански, работнически, интелектуален, спортен, бюрократичен, депутатски (упс… майтап, бе Уили ) и прочие, и прочие.
Та, да си дойдем на думата.

Честит Празник на всички трудещи се!

Бъдете живи и здрави, за да се трудите още, и още. Усмихнати – за да ви радва труда. Късметлии – за да не се преуморявате. Победители – за да сте успели във всеко едно отношение. Щастливи – за да е пълна душата и джобовете ви.
Ха, наздраве – за труда! Той, казват облагородявал човека и го бил издигнал в стълбицата на еволюцията. Така разправят онези дет` се трудят умствено и интелектуално. Ама има една порода люде дето не са много съгласни с тех. Обаче и те викат „Наздраве“ и „Честит празник“. 

И ние онзи ден викахме „Наздраве“, и „И-ха“, и „О-па“. И играхме (както сте се досетили), и пяхме, и се смяхме.  Пак се събрахме нашата група от клуб „Чанове“, да празнуваме и да тропнем някое и друго хорце.
Ресторант „Македонска къща“, студентски град, трапеза, дансинг, оркестър, който идваше лично да ни свири „на ушенце“, персонал, който ни се радваше (нещо редко срещано ) и хорА до полунощ (че и след това).
Повече няма да пиша – вижте сами.
Честит Празниииииик!!!
И-ХА!!!

Не може без една песен – македонска, разбира се! На нея играем любимото ни Малишевско хоро.

„Павле ми пие“ – Иван Дяков

Ситно се оро виеше, виеше…

Виеше и пак ще се извие на 21 март в София, зала „Триадица“.  Бих искала да бъда сред зрителите, но не би.  Отдавна съм планирала друго събитие за този ден. Ще разкажа за него, когато се върна от Пловдив, в неделя. А се надявам LeeAnn да разкаже подробно за „Хоро се вие, извива“ 2009.   Каквато е сладкодумна игроорка ще ни накара да  почувстваме празника със сърцето си.  И ще се пренесем дори за малко в залата, за да им се порадваме и ние. 
Вярвам, че ще си сред участниците, Дачи. И  се надявам да спечелите (стискам всички палци).    Убедена съм, че  ще предизвикате възторга и аплодисментите на публиката, журито и участници с „другото“ хоро, играно само от 300 баби и вас, чанчетата.  Ще ми се някой да ви запише с камера, и да го качиш в блога, за да го видят повече хора.
Пожелавам ви да спечелите не само наградата, но и сърцата на всички, които ще ви гледат.
УСПЕХ!!!   И-ХА!!!
Поздрав за тези, които обичат народните песни и хорá. На тази хубава песен  се играе Старо Банско хоро. Танцьорите от клипа обаче,  не играят него.  Но как го играем ние… Елате и вижте!

П.П. В блога на LeeAnn може да узнаете повече за надиграването „Хоро се вие, извива 2007″ и „Хоро се вие, извива 2008″. Както и в сайта Horo.bg.

„Ситно се оро виеше, виеше“ – Николина Чакърдъкова

И пак купон

Купон? Поредният купон на клуб „Чанове“, разбира се. LeeAnn даже състави формулата му. Който я разгадае ще го поканим на следващото ни събиране. А и да не я разгадае достатъчно е да дойде, за да я усети и приеме като формула за прекрасно настроение и щастливи мигове.
226 LeeAnn, не 230±20. Коцето два пъти повтори по микрофона броя на събралите се ентусиасти и любители на народните хорá на 7.03.2009 в НДК. И това сме само част от тези, които идваме на репетициите. И сме много, и сме малко. Мечтая си някога да се съберем поне 500 души, на някой площад и да извием Малишевското, или Граовското, или Старо Банско хоро. И непременно ще го заснемем с камера.
За сега обаче, ми стига да трупам тези страхотни спомени от Чановските купони.

А те обикновено започват така.

И винаги има емоционално и завладяващо представление от хореографите ни.

И хорáта се вият, извиват. И не виждаш къде е началото или краят. Важното е да си на хорото и да оставиш ритъмът и сърцето да те водят.

За пореден път установявам, че с думи не мога да опиша настроението, красотата и чувствата, които ни обземат, когато сме заедно, когато танцуваме, когато сме част от извилото се хоро.

Чанчета на купон

Събота вечер, ресторант в центъра на София, 4о мъже и жени, с различни професии, които се познават от скоро, някои дори не си знаят имената. Но са обединени от любовта си към народната хорá и песни.  Досетили сте се – поредния купон в клуб „Чанове“, повод – Трифон Зарезан.
Час и половина отделихме на сладки приказки, храна, напитки и цигари и 4 часа на танците. Играхме без спиране.  Някои се отказваха за малко и след като се съвземеха се връщаха на хорото. Заподозряхме мъжът, който свиреше песните, че нарочно ги удължава и свързва една след друга – да види дали може да издържим до край.  Издържахме. Той пръв се отказваше и на дансинга винаги оставаше не малка група ентусиасти.
Само на Граовското хоро, когато засвири в бясно темпо останаха трима. Но останаха, до последния звук.  И всички след това ги аплодирахме бурно. Нашата група, на начинаещите до сега знае 18 хорá. Само три не изиграхме. Явно не ги знаеше човекът, за да ни ги изсвири. А Малишевското хоро, което ни е любимо, трима от нашите мъже ни изпяха песен, за да го изиграем. Смяхме се и играехме, когато забравиха думите на песента, но продължиха с на-на-на ритъма, за да се насладим и на него.
Право, Енино, Ганкино, Дайчово, Дунавско, Ширто, Сиртаки се редуваха, а ние не спирахме да танцуваме, понякога да пеем и да показваме всичко, които сме научили в клуба за 5 месеца.
Прекрасен завършек на празника беше изпълнението ни на песента „Назад, назад моме Калино“. Мъжете подеха единия куплет, а ние жените другия. И продължихме да се редуваме.  Всички пяха от сърце и душа, музиката се лееше и не искахме да свършва магията на вечерта…
Във вторник пак ще бъдем заедно. Ще си разменяме снимки, ще си спомняме моментите, емоциите, ще разказваме на онези, които не бяха и отново ще танцуваме. И  ще правим планове за следващия купон.

„Назад, назад моме Калино“ – Николай Славеев и Глория

Йордановден

Честит Имен Ден, мамо!
Да си ни жива и здрава, усмихната и щастлива, бодра и устремена напред!
Честит Имен Ден, Дани! Расти здрав и щастлив! Слушай мама и татко. Подаракът ти идва!
Обичаме ви!

Мила мамо, поздравявам те с една песен, която знам, че ти е любима.
Поздравявам и всички, които празнуват на този ден! Здраве, щастие и късмет ви желая.

„Земьо македонска“ – Васка Илиева

Звън на чанове

След LeeAnn искам и аз да напиша някой и друг ред за коледния купон на клуб “Чанове” – първият ми купон с тях. Както и очаквах – весело настроение, смях, закачки, поздрави и много, много хорá. И за да е още по-интересно – конкурси, награди, торти, Дядо Коледа. Времето мина неусетно. Сякаш не бяха часове, а минути.

В мига, в който започваше поредната песен, краката ни сами политаха към хорото. И се редяха едно след друго.

А после Милена и Коце ни изненадаха с конкурса за мъже – кой ще се задържи най-дълго стъпил върху шиник.

На снимката са двамата представители на нашата група – групата на начинаещите. Единият от тях достигна до финала, и за малко не успя да спечели. Но пък в тези конкурси най-важната награда е забавлението.

Имаше и конкурс за жени – най-добро изпълнение на народна песен. Ели – момичето, което спечели – има невероятен глас, и е красива, и е от нашата група.

А хорáта продължаваха да се редят. Едно от тях, по изключение, водих аз.

А ето и сладкия момент – раздаването на тортите. Всяка от групите получи по една.

Малко почивка, преди поредното хоро.

И няколко еленчета…

Думите са малко, за да опиша настроението и веселието, които присъстваха неизменно, до края на празника. А и след него.
И сега, когато пиша тези редове, все още ме обземат само чувства. Мислите остават някак встрани, когато душата ти е пълна със звъна на чанове – 220 чанчета

Припомниха ми, за едно дадено обещание. Забравила съм да го спомена. А е важно.

Обещах тържествено пред Дачи, повече да не пропусна нито един празник или купон на клуб “Чанове”. И ще се постарая да го изпълня. Не заради дадената дума, а заради щастието, което ме изпълва винаги, когато съм с тях.

Хоро се вие, извива

Върнах се от хорцата, както ги нарича Дачи. Няма да ви описвам какво се случва там – LeeAnn го е сторила чудесно в блога си. Аз ще разкажа как се чувствам всеки път, когато отивам и после, когато се връщам.

Обикновено влизам в салона 15 минути по-рано – да погледам напредналите. Какви хорá извиват, какви сложни, но красиви стъпки правят, колко усмихнати са лицата им макар, че едвам дишат! Удоволствие е да ги гледаш. Малка част от тях танцуват с професионален стил. Личи си – облечени в екип, стойка на танцьор, стъпките се изпълняват до най-малкия детайл.

Има един мъж обаче, който ме кара да се усмихвам широко, всеки път. Разбрах, че е на 70 години. Обикновено танцува на опашката. Наблюдавала съм го често – не бърка стъпките и на най-сложното хоро. И дори след 1 час и 30 минути не изглежда изморен.

Този човек е най-възрастният. А най-младият вероятно на 17-18 години. И макар групата да е сравнително малка, играят с такова удоволствие и настроение, че редовно си имат зрители, които ги гледат. Когато, обаче, се събере нашата група, на начинаещите, няма място за зрители – защото сме много. Колко много ще попитате!? Ами – 80 души, събрани в училищен салон за физическо възпитание.

Започваме спокойно с Право хоро. А после следва бързо, примерно Ганкиното, Пайдушкото или Дайчовото. Редуват се хорá след хорá. И времето лети неусетно. Често се заглеждам в лицата им и виждам, че се усмихват, както и аз. Е, когато съм съсредоточена в някои стъпки, които ме затрудняват, не се усмихвам. Но в мига, в който схвана последователността и ритъма им, вдигам поглед и усмивката се връща на лицето ми. И не слиза от там още часове, и на следващия ден също…

Пропуснах да спомена в предишните ми публикации, че това е поредното хубаво нещо, което ми се случи през този месец ноември. Но няма да пропусна да спомена един факт, който не само ме радва, но и ме кара да се гордея.

Така се получава, че повечето песни, на които танцуваме, са от моя край, родния край на дедите ми – македонския.

С тази песен поздравявам всички, които обичат родния си край, всички които обичат народните хорá и песни. Избрах точно този клип, защото искам да видите, да усетите онова, за което говорех до тук.

Слушайте, гледайте, и после кажете, че не ви се е приискало да тропнете едно хорце.