Когато четях за рождените дни на други блогове се замислях за рождения ден на моя. То си е за мислене – мога да имам два. Единия е на 13 ноември – тогава създадох блог за първи път и написах първата си публикация подтикната от Дачи. Благодаря ти, LeeAnn! Втората е на 15 ноември, когато се преместих тук, в Уърдпрес.
Днес е 13 ноември, взех си и втория изпит, полях го скромно, а после си бъбрих (и сега си бъбря) с приятелки в скайп. Така докато релаксирам ми мина през ума да празнувам два пъти – ще имам два рождени дни на блога, пък.
Днес празнувам годишнина от деня, когато вдъхновена от Дачи написах първата си публикация. Тя сякаш сама изхвърча изпод пръстите ми веднага след като се регистрирах в Блогспот. Като я чета сега осъзнавам, че не съм променила начина, по който пиша, нито аз съм се променила много. Следването, парапланерите, танците, едногодишния ми опит (вече) в писането и най-вече вие, вие приятели, с които се срещнах, опознах, сближих  тук, обогатихме  живота ми много, много!   Направихте го по-пълноценен, по-пъстър, по-щастлив! Благодаря ви!
И всичко това ми се случи само за една година! Късметлийка съм. Надявам се вдъхновението ми да пиша никога да не ме напуска!
Честит рожден ден на първата ми публична изява в блог пространството!
Музика за вдъхновение и настроение – любимото ми латино и… наздраве!

„Baila Me“ – Gipsy Kings

Тук съм и ме няма. Наминавам за малко, за да споделя някои мисли. Още снощи след танците ме споходиха, но се удържах заради обещанието си да не сядам на компа. Те обаче напираха и ето ме.
От дни (до снощи) предимно две състояния на духа ме обземаха. Едното е отчаяние. Чета, чета, уча, уча и усещам, че наливам в главата. Влиза ама, сякаш пълня кофа, а в нея… каша. Бръквам и изваждам не това, което ми трябва и ме обзема униние, отчаяние. „Дали не сбърках? Какво правя? Ще се проваля – надцених се.“
Но продължавам да чета, уча, наливам, щото съм упорита като магаре. А после идва момент, когато чувствам главата си абсолютно празна, съвсем празна. И тогава изпадам в паника. “ Край! Откажи се! Не е въпроса, че ще те скъсат, че ще се провалиш, а проблемът е, че сбърка. Признай си, смири  се и се свий в дупката.“
И така двете състояния се редуваха. Ако не бяха танците, на които ходя два пъти седмично, мисля, че щях съвсем да лудна. Или да се откажа. Но отивах там, забравях за всичко и се про/ечиствах. Връщах се и не продължавах с четенето, но на другия ден се захващах пак, сякаш заредена с енергия, а  душевните ми състоянията отново се редуваха. Инат и упорита като магаре. Снощи обаче, имах прозрение. Толкова съм задръстена от учене и затворена в страховете си, че бях забравила нещо много важно…
Джангурица – това е едно македонско хоро – трудно, технично, но каращо сърцето да бие силно и от самото изиграване, и от ритъма, и от емоцията му. И каква е връзката на хорото с изпитите ще питате? Ми, то прозрението винаги си намира пътища. Този път избра хоро.
Месец юли започваме да учим хорото. Коцето ни показва бавно и старателно стъпките една след друга и ние също бавно и старателно повтаряме. Пуска музиката и… мазало. Нито един не играе хорото. Ужас! За първи път никой, ама никой, не успява да го схване от раз, дори част от него, нищичко! След три изигравания на стъпките Коцето ни спира. Продължаваме с 2-3 стари хора и отново чуваме гласа му – „Джангурица“ – и пак мазало, и пак ни спира, и пак 2-3 стари хора и пак Джангурица. На четвъртия опит около десетина влезнахме в ритъма на хорото, тук-таме влизахме. На следващата репетиция си мисля, че ще е по-лесно, ама не. Същото мазало и същите повторения, докато горе-долу започнем да схващаме нещичко.  Но Коцето и Милена са упорити – повтарят и ни карат да повтаряме до безкрайност стъпки, движения, поредица от стъпки за свързване на частите, и пак, и пак, и пак. Не усетихме кога го научихме – какво пък поредното хоро.
Оттогава нямаме репетиция без да сме го играли и до снощи някак бях забравила мъките на научаването му.  Вчера Милена пусна китка от песни за него, около 7-8 минути. На третата минута попита искаме ли още и ние изкрещяхме дружно „Да!“, а аз добавих „Даже и ще пеем!“. И играхме, и пяхме, и викахме „И-ху, и-ха.“ Някои от нас се отказваха, но една група от 15 човека остана докрай. И докато гледах как играем сърцато, вдъхновено и точно си спомних първото изиграване – мазалото. Как стигнахме от онзи момент до този? Ми с работа ма, Марианке. Без да мислиш, философстваш и да се вживяваш – само работиш. Бачкане му е майката – останалото само ще дойде, като резултат от работата ти. Ако е качествена – ше стане, нема как да не стане. Ако не е качествена – нема да стане и пак ше требе да работиш. Бачкане му е майката!
Божеееееее Яко съм се задръстила щом толкова елементарни житейски истини ми идват като прозрение от едно хоро.
Айде, оставям ви с него. Може пък и на някой друг да му дойде некакво прозрение, докато го гледа и слуша.

П.П. Вероятно ще ме скъсат на нещо или няколко, но вече няма отчаяние или паника. Пак ще опитвам, и пак, докато стане. Ако го мога и наистина го искам – ще стане! Ако не – съдба, явно съм сбъркала. На 9-ти ноември вечерта ще имам някои начални отговори на въпросите си и ще намина да ги споделя с чаша червено вино. Ще пия или за първата си малка победа, или за първата си загуба. Какво пък толкова – човек се учи най-вече от загубите, не от победите. И се учи докато е жив!

Джангурица

П.П.2 Някой слънчев ден с Жени ще ви покажем стъпките на това хоро. Не е толкова трудно – вервайте ми.

Вече си част от живота ми повече години отколкото не си бил. Разбира се, и аз в твоя.  Малко ли са, много ли са е относително.  Осъзнах колко си важен за мен едва когато замина. Смей се, смей се – имаше една поговорка ама, айде да не я цитирам.  Липсваш ни! Няма те едва от две седмици (през които намина да ни провериш ), но и те стигат, за да усетим, че ни липсваш. Особено днес, на рождения ти ден!  Да, ще си дойдеш след няколко дни и ще празнуваме (въпреки мрънкането ти за лудницата около купона). Но днес не сме с теб!  Затова отдалеч ще те поздравим с думи и песен!

Честит Рожден Ден, Митко!

Заедно с момчетата ти пожелаваме здраве и дълъг живот, късмет и успехи, много усмивки и щастливи мигове!

Обичаме те!

Песента, с която те поздравяваме е избрана от Георги. Той държеше да е Карлос Сантана и Куин загуби в спора.

„Corazon Espinado“ – Карлос Сантана

Според народните обичаи от този ден започва зимния период. Широко разпространена е поговорката „Св. Георги лято носи, а Св. Димитър — зима“. В легендите на предците ни Свети Димитър язди червен кон, а снежинките падат от бялата му брада. На Димитровден са прибирали ралата на сухо, редяли се дървата за зимата, очаквали са първите снегове.
Някъде наричали празника Разпуст, защото на този ден се освобождавали ратаите и слугите и се договаряли за следващата година. От детството ми помня, че баба винаги го наричаше така, а аз все я питах какво разпускат – душата си от работата ли, какво ли.  А баба се смееше и казваше, че и това също.
Както вече разказах, животът ми е тясно свързан с Митковци – хората  около мен, носещи това име, са ми много скъпи и обичани. Искам да пожелая на тях и на всички, които носят името Димитър и производните му, много здраве, любов, успехи,  късмет и щастливи мигове!
Да се свети името ви, да пребъде!

Честит Имен Ден!

Днес също така е ден на строителя – празнуват архитекти, проектанти, строителни инженери и другите ангажирани в сферата на строителството.
А 26 октомври е и ден на Сливен.

Специален поздрав за всички, които празнуват днес с една македонска песен.

„Димитрия“ – Никола Григоров и Иван Андонов

Покрай поста на Деничеро с клипа на „Не остарявай, любов“ си припомних една история. Преди повече от година част от стиха на една песен изникна в ума ми като отговор на въпроси, които си задавах тогава, но не се сещах за името ú. Споделих с приятелката ми и тя си спомни коя е. Оттогава се случва често да си я слушам.  Онзи ден чух, че има ново изпълнение. Гледах клипа и ми хареса – и сюжета му, и звученето.  А певицата ми е любимка.  А пък за автора на стихът ще разкажа друг път спомени на свекърва ми, която го познава лично.

„Мойте кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.“

„Миг като вечност“ – Ивана

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛИ СИНЕ!!!

Днес ставаш на 20 години! 20 прекрасни години, през които

ти – моят Георги-Победоносец – озаряваше дните ми

с усмивката си, спокойния си и добър нрав,

щедрото си сърце, победите си!

За мен е щастие и гордост да бъда твоя майка!!!

Бъди жив и здрав! Все така усмихнат и уверен,

сияещ и вдъхновен!

Нека се сбъднат мечтите ти!

Нека сърцето те води по твоя път!

И дори и да срещаш прегради не спирай – върви напред и нагоре!

Ти си победител! Знам го!

Нека любовта да топли дните ти,

късметът да ги съпътства,

а вярата никога не те напуска!

Вярвай в себе си и в доброто!

Пожелавам ти цялото щастие на света!

Обичам те, слънце!

Весел празник изпълнен с много смях, забавления, подаръци

и незабравими мигове!

Специален поздрав за теб!

„Live To Win“ – Paul Stanley

Есен е. Наистина ли?!
Тези дни, а и следващите, са ми изпълнени с много задачи и учене. Като прибавим и лошото време…  Дотежа ми – там някъде, вътре. Винаги имам повод да се усмихна, но тази песен просто ме пречисти. Само като я слушам и душата ми отново се чувства лека, свободна и готова да полети. А като запея… „Ой рябина кудрявая, оба хороши. Ой рябина рябинушка, сердцу подскажи.“
Някой друг иска ли да полети?

„Уральская рябинушка“ – Уралски руски народен хор

П.П. Рябина – Офика или наричана още „Дървото на късмета“ – винаги красива, издържа на големи студове. През пролетта цъфти с малки,  бели цветове събрани в съцветия. А през есента плодовете ú греят от оранжево до яркочервено. Има сиво-зелена кора, която я отличава от другите вървета. Плодовете на офиката са с лечебно действие, а в медицината се използват и листата, и кората на дървото. И има още едно име,  с което е известна – самодивско дърво. Още информация може да намерите тук и тук.

Събота сутринта, с очакване за дъжд отиваме в полите на Западна Стара планина. Аз обаче, не вярвам на синоптиците и през цялото време повтарях, че слънцето дето грее ще грее целият ден. Всъщност не отиваме много далеч. Целта ни е Конна база „Кремиковци“.
Май досега не се е случвало да ви разкажа за семейната ни приятелка Ирена и двете ú дъщери – Моника и Саня. Познаваме се от 13 години – децата ни запознаха. Сближихме се и постепенно се превърнахме в едно семейство. Заедно отгледахме нашите прекрасни  синове и дъщери. От около 6 години за рождения ден Саня (по-малката) получава подарък от нас  – уроци по езда. До поминалата година ходеше в конна база „Хан Аспарух“. Миналата пропуснахме, защото си счупи крака, но тази получи не само поредния урок, но и разходка в гората.
Докато тя се забавляваше яздейки кротката Саманта, ние разгледахме базата, конете, наслаждавахме се на природата и разбира се, направихме много снимки. Хранихме, докосвахме кончетата и понитата, наблюдавахме с любопитство всичко около нас. Забелязахме, че в базата имаше предимно деца, които се грижиха за конете. И го правели не срещу заплащане, а защото им харесва, интересно им е. И си вършеха работата много старателно.
Саня трябваше да покаже уменията си на Янислав, инструктора ú, преди разходката и да научи нови неща. Спряваше се блестящо и често чувахме „Браво“ от Яни. А после ни помахаха за довиждане и се отправиха към гората.
Когато се върна… ходеше странно. И разказваше с леко пренебрежение,  в което обаче, се долавяше голямо задоволство: „А тази лигла не обича да ходи по камъни и пясък, само по трева. И като видеше такова място се завираше в трънаците само и само да стъпва по меко. Цялата съм изподрана.“ „Коя лигла, мила?“ „Как коя – Саманта! Ше ми се прави на принцеса! Ама с мен не е лесно да се излезе на глава. Като хукна по един камънак, щото не намери трева, се наложи да я усмирявам. Но се справих, разбира се.“  С Ирена се споглеждаме и избухваме в смях. Нашата глезена принцеса Саня си беше намерила майстора – глезената Саманта, с която е трябвало да работят в  екип. Като я слушахме останахме с усещането, че именно сходствата в характера им са ги накарали да се харесат и разходката е била невероятно изживяване.
Но стига съм говорила. Вижте сами това красиво място и конете и ако пожелаете може и вие да го посетите.

Снимки: Димитър Димитров и Мариана Димитрова

Posted in Моята крепост, Приятели Tagged: деца, усмивки, щастие ]]> http://dimitrovamariana.wordpress.com/2009/10/11/za-semeistvoto-podaracite-i-glezlite/feed/ 8 Mari-ana http://dimitrovamariana.wordpress.com/2009/10/06/shto-e-to-romantik/ http://dimitrovamariana.wordpress.com/2009/10/06/shto-e-to-romantik/#comments Tue, 06 Oct 2009 11:30:02 +0000 Mari-ana http://dimitrovamariana.wordpress.com/?p=1640 ]]>

Хубаво е да предизвикваш някого, но трябва да си готов  да приемеш и отправено предизвикателство. Лошо е, ако дори не си усетил, че си предизвикал някого, а той в отговор го направи. На това му се вика подценяване на ситуацията и човека и винаги си плащаш за грешката.  И аз си платих – с ровене в нета, четене, мислене, мъдрене и разговори/спорове с приятелки. И най-вече с намиране на начин на изразя това, което мисля и чувствам. Браво, Ник! Благодаря ти, Ник! Обичам около мен да има подстрекатели и мотиватори.
Ето и моя отговор на отправеното ми от теб предизвикателство в поста в блога ви от 2.10.2009 „Есен“. Стана много дълго затова го публикувам при мен.

Точна дефиниция – вечния стремеж на човек да подреди, номерира, етикира нещата в себе си и около себе си. Дори и в психологията точно с това започнахме. Но… Дефиницията е начин да вкараме в рамка живота и нас самите. А на мен като ми кажат рамка, шаблон, стереотип, така трябва/се прави и все едно ми развяват червено знаме – втурвам се да доказвам, че това са окови, клетки, в които искат да ме затворят. Въпроса опира до баланса между картотекирането/етикирането и личното усещане. Затова за мен дефинициите са само начин да обясниш дадено нещо и да го подредиш в някаква йерархия за този момент, но не и да го рамкираш – то винаги търпи развитие. Ще се опитам да дам моят отговор на въпроса „Що е то романтик?“, многословно разбира се, и със сигурност не като дефиниция. Лаконичната дефиниция за „романтик” е „Последовател на Романтизма“.  Какви хора са били тези романтици всеки може да прочете в книги или в нета.
Ако вземем като първооснова обаче, описанието на последователите на Романтизма и проследим през годините развитието му, ще забележим, че ние днес придаваме и същото, но и различно значение.
В основата на романтиката стои светът на чувствата. Тя е възприемането и отразяването ни за света. В наши дни сме се научили да балансираме между чувствата и разума, но при повечето хора разумът надделява и чувствата остават на заден план. Затова и прояви на романтизъм виждаме едва когато има прояви на чувства и емоции и зависи от начините, по които ги изразяваме, ако ги изразяваме, и от отношението ни към самите тях. Защото всички хора изпитваме чувства и емоции, но не всички са романтици.
За мен романтикът е човек, който ги осъзнава, познава, уважава и най-вече показва/изразява. Дали ще са картини от природа, уловения миг на забързаното ежедневие, усетът за детайла и строежа на каквото и да е, предизвикателствата на науката, полетът на ума, обичта към хората, усмивката сияеща на лицето ни или изящната роза подарена  спонтанно – тези неща могат винаги да носят романтика в себе си, ако човекът е вложил чувствата си в цялото им многообразие – от тъгата до радостта, от изразеното разочарование до възхитата – в търсене на красотата и хармонията.
Изразените чувства и емоции, търсенето на красотата в нас и около нас, възприемането ú и показването ú на другите е нашият романтичен поглед  към света. Романтикът не се страхува да се противопостави на грозното, на скуката, на схематичното, на баналното – той и в тях ще види положителното, естетичното и ще намери начин да го покаже и на другите. По принцип, за мен, романтизма е не само лично усещане, но и усещането, което другите имат за теб. А то идва от онова, което ти самият разкриваш, даваш от себе си. Получава се кръг – виждаш красивото и доброто, после ги отдаваш на другите, за да се върнат при теб отразени.
Романтизмът е част от общуването между хората. Той е онзи елемент, който позволява да покажем най-доброто от нас и да получим най-доброто от другите. Разбира се, винаги има изключение – например да отдаваш романтиката само на себе си. Но ти определено не си от тези хора, Ник. И за мен си оставаш романтик дори и да не спреш да го отричаш.  Аз така те възприемам, защото това ми показваш.

Така… И след толкова изписани думи от мен искам да цитирам и лаконичното описание, което Деничеро снощи даде за теб, Ники – „Компютърджия с нежна душа.” Какво да се прави – някои го могат с много, а някои само с три думи.

“Обичам те” изписват пръстите ми  -
да ти го кажа не мога.
“Обичам те” прошепвам,
но шепотът не достига до теб.
“Обичам те” крещи сърцето ми,
а ти не можеш да го чуеш.
Ела тогава и виж, че те обичам!

Риа, 10.2009

„Обичам те“ – Силвия Кацарова