Огледало с две лица

Чудех се дали да пиша този пост. Преди седмица говорихме по тази тема. Писах аз, на Терасата имаше пост, изразиха се различни мнения. От тогава все ми се върти в главата сцена от любимият ми любовен филм – „Огледало с две лица“. И ми се иска да я споделя с вас. 🙂

„Огледало с две лица“ – режисьор и продуцент Барбара Стрейзънд

Лекцията

<<<
– Мястото на действие е сватбата на сестра ми. Тя се напива, съжалявайки, че се омъжва за трети път. Майка ми обзета от ревност, с израсли змии в косата ú. Беше перфектно… Имаме три женски архетипа: Божествената блудница, Медуза и аз. Какъв е моят образ… Тревър?
– Дева Мария?
– Благодаря ти много, Тревър. Не, преданата прислужница – винаги шаферка, никога булка. Това доказва твърдението на Юнг: “Митовете и архетиповете са живи и се помещават в моя апартамент.” Стоейки до олтара, редом с моята сестра и нейния мъж, ми хрумна, че този ритуал, наречен сватбена церемония, е последната сцена от приказна история. Никога не се казва какво става после. Не се казва, че Пепеляшка докарва принца до лудост, обсебена от манията да почисти замъка – защото си е пропуснала дневната работа… Никога не ни казват какво става после, защото няма после. Всички били… И в края на краищата романтичната любов е… Майк?
– Секс?
– Майк, Майк, Майк… Имаш секс вместо мозък… Да?
– Брак.
– Брак… Да, но не винаги става така. През 12-ти век имало т.нар. “рицарска любов“, нямаща нищо общо нито с брака, нито със секса. Взаимоотношенията са между рицаря и омъжената благородна лейди. И те никога не биха могли да консумират тяхната любов. Те са се извисили над любовта “да идем в банята лице срещу лице“ – и са достигнали до нещо по-духовно. Премахвайки секса от уравнението, за тях остава съюз на душите. Помислете за това.
Секса винаги е бил фатален любовен еликсир. Погледнете литературата по въпроса – Ланселот и Гуиневир, Тристан и Изолда. Всяка консумация довежда до лудост, безнадеждност или смърт. Експертите, учените и леля ми Естер са единни в убеждението си: истинската любов има духовни измерения. Докато романтичната любов не е нищо друго освен лъжа, илюзия, модерен мит, бездушна манипулация. И говорейки за манипулация…
Това е като да отидете на кино. Виждате как любовниците се целуват… Разнася се музика и ние се вълнуваме, нали? И така, когато след среща някой ме целуне за довиждане, и в главата ми не звучи филхармонията, го зарязвам. Въпросът е, защо го правим?
Защото илюзия, мит или манипулация, всички искаме да се влюбим. Защо? Защото това преживяване ни кара да се чувстваме напълно живи. Всяко чувство е изострено, емоциите ни са увеличени, реалността на всекидневието ни е разбита и ние политаме в рая.
Може да трае само миг, час или цял следобед, но това не намалява стойността ú. Оставаме с този спомен и го пазим като съкровище до края на дните си. Прочетох наскоро: “Когато се влюбваме, в главата ни звучи Пучини.“ Това ми харесва. Музиката му разкрива нуждата ни от страстна и романтична любов. Слушаме „Бохеми“ или „Турандот“, или четем „Брулени хълмове“, или гледаме „Казабланка“ и малко от тази любов оживява в нас.
И така, финалният въпрос е: “Защо хората искат да се влюбят след като знаят, че може да е толкова краткотрайно или болезнено?” Да?
– Размножаване на видовете?
– Хъм… Ранди?
– Имаме нужда да се свържем с някой.
– Може би. Джил?
– Заради културната предпоставеност?
– Добър отговор, но е прекалено интелектуален за мен. Аз мисля, че е защото, както някои от вас вече може би знаят, докато това чувство трае е супер велико… >>>

И звучи Пучини… 😀 За всички влюбени, за всички, които вярват в любовта, за всички, които обичат любовта!

„Огледало с две лица“ – финалната сцена